За да спаси артистичните си и интелектуални амбиции, той добави дълъг теоретичен въвеждащ монолог. Но този монолог беше толкова нечитаем, че всеки път като включеше компютъра, Чип се захващаше да го оправя. Прекарваше по-голямата част от отделеното за ръкописа време в обсесивно преработване на монолога. И когато се отчая, че няма как да го съкрати, без да жертва някоя от важните си теми, започна да си играе с размера на полетата и с преноса на думите, за да накара монолога да свърши в края на шеста, вместо в началото на седма страница. Замени „повторно“ с „отново“, за да спечели две букви, като по този начин пренесе „трансак(т)ция“ след второто „т“, което от своя страна доведе до цяла поредица от по-дълги редове и по-ефикасно пренасяне. След това реши, че „отново“ нарушава ритъма, а „трансак(т)ция“ в никакъв случай не бива да се разделя на два реда, и прегледа целия текст за дълги думи, които да замени с по-къси синоними, като през цялото време се мъчеше да се убеди, че звезди и продуценти в сакà на „Прада“ ще четат с наслада шест (но не и седем!) страници високопарно академично теоретизиране.
Веднъж когато беше малък, в Средния запад се наблюдаваше пълно слънчево затъмнение и едно момиче от малките градчета на другия бряг на реката срещу Сейнт Джуд беше останало навън, и напук на хилядите предупреждения се беше взирало в намаляващия полумесец на слънцето, докато ретината му не изгоря. „Изобщо не болеше – беше заявило момичето пред „Сейнт Джуд Кроникъл“. – Нищо не усетих.“
Във всеки един от дните, които Чип прекарваше в разкрасяване на безжизнения от драматична гледна точка монолог, наемът, храната и развлеченията му се плащаха от по-малката му сестра. И въпреки това, докато парите не свършиха, той не усети болка. Дните спокойно се точеха един след друг. Чип рядко ставаше преди обяд. Наслаждаваше се на храната и виното, обличаше се достатъчно добре, за да има самочувствието, че не е трепкащ като желе разплут плондер, и успяваше, в четири от пет вечери, да прикрие най-тежките си тревоги и притеснения, и да се забавлява с Джулия. Тъй като сумата, която дължеше на Денис, беше голяма в сравнение с коректорската му надница, но малка в сравнение с холивудските стандарти, той се трудеше все по-рядко за „Браг Нътър и Спей“. Не можеше да се оплаче от нищо, освен от здравето си. В летните дни, когато работният му устрем секваше с препрочитането на първо действие, при което за пореден път се убеждаваше колко непоправимо зле звучи текстът, той излизаше да глътне малко чист въздух, слизаше пеша по „Бродуей“, сядаше на пейка в Батъри парк, оставяше бризът от Хъдсън да погали оголената му шия под разкопчаната риза и слушаше неспирното трак-трак-трак на хеликоптерите и писъците на милионерските деца от Трайбека, и там започваше да го гризе съвестта. Да си толкова жизнен и здрав, и при все това да не правиш нищо: нито да се възползваш от здравия си сън през нощта и от това, че дори и грипът те е подминал, за да свършиш някаква работа, нито да се предадеш напълно на отпускарския дух, да флиртуваш с непознати и да се наливаш с „Маргарита“. По-добре би било, мислеше си той, да мине разболяването и умирането още сега, когато и без това се е провалил, и да запази здравето и жизнеността си за някой бъдещ ден, когато, колкото и да му беше трудно да си го представи, може би вече щеше да е оставил провала зад гърба си. От всичко, което прахосваше – парите на Денис, благоразположението на Джулия, собствените си способности и образование, възможностите, предлагани от най-дълго продължаващия икономически разцвет в историята на Америка, – там, под слънчевите лъчи край реката, най-силно страдаше заради доброто си здравословно състояние.
Остана без пари един петък през юли. Тъй като му предстоеше среща с Джулия, която щеше да му струва поне петнайсет долара за безалкохолни и пуканки в киното, Чип направи чистка на марксистите в библиотеката си, напълни две големи чанти и ги отнесе на „Странд“. Книгите бяха с оригиналните си обложки и коричната им цена възлизаше на 3900 долара. Един от търговците на „Странд“ ги огледа отгоре-отгоре и постанови:
– Шейсет и пет.
Чип се изсмя задъхано, за да не изкрещи; само непокътнатото английско издание на „Теория на комуникативното действие“ на Юрген Хабермас, което така и не беше успял да прочете, камо ли да си води записки, му беше струвало 95 британски лири. Не успя да се сдържи и го изтъкна на глас.