Хартията около сьомгата беше залепнала по потната кожа на Чип и на места се беше прокъсала. Това не беше най-подходящият момент за приятелска интелектуална беседа, каквато Дъг явно търсеше, но пък Чип искаше той да продължи да го цени високо и да склони Ейдън да купи сценария му. Попита го защо пита.
– През ръцете ми минават какви ли не смахнати проекти – отвърна Дъг. – Особено сега, когато парите се връщат у дома. Нали надуваме балона на високотехнологичните компании. Все още всячески се стремим да убедим средния американец да поеме с песен на уста по пътя на собствената си финансова разруха. Но биотехнологията е нещо невероятно! Има цели проспекти за генно модифицирани тикви. Никога не съм предполагал, че в тази страна се яде толкова много тиква, а явно тиквите са податливи на повече болести, отколкото подсказва здравата им външност. Или е така, или „Саутърн Кукумтех“ е сериозно надценена на трийсет и пет за акция. Както и да е. Но, Чип, братле, онова с мозъка ми хвана окото. И най-странното е, че мога да говоря за това. То е обществено достояние. Не е ли странно?
Чип се мъчеше да се взре в Дъг със заинтригуван вид, но очите му бяха като деца, щураха се насам-натам по пътеките между щандовете. Още малко и щеше да изскочи от кожата си – в буквалния смисъл на думата.
– Да, странно е.
– Идеята е – продължи съпругът на Ейдън, – че все едно правиш цялостен ремонт на мозъка. Оставяш външните стени и покрива, сменяш разпределението на стаите и водопроводната инсталация. Оправяш неудобната трапезария. Слагаш нови модерни бушони.
– Аха.
– Запазваш красивата фасада. Пак си изглеждаш сериозен интелектуалец, малко студен на повърхността. Строг, начетен. Но вътрешността ти става по-уютна. Голяма всекидневна с телевизор за цялото семейство. По-просторна и по-подредена кухня. Мелачка за боклуци в мивката, готварска печка. Приставка за лед на вратата на хладилника.
– А ще се разпознавам ли след това?
– Искаш ли го? Всички други ще те познават – поне на външен вид.
Големият блестящ надпис ПРИХОДИ ОТ ДЕНЯ се спря за момент на 444 447,41 и продължи да расте.
– Обзавеждането е моята личност – рече Чип, мъчейки се да влезе в тон.
– Добре, тогава нека приемем, че преустройството ще е постепенно. И майсторите ще работят много, ама много чисто. Вечер като се прибереш, мозъкът ти ще е почистен, никой няма да те закача през почивните дни и ще се спазват всички ограничения за вдигане на шум и така нататък. Всичко ще стане на етапи – наместваш се постепенно в нещата. Или те се наместват в теб, така да се каже. Няма да си длъжен да купуваш ново обзавеждане.
– Питаш хипотетично, така ли?
Дъг вдигна пръст.
– Единственият недостатък е, че сигурно ще трябва да ти пъхнат в главата някаква метална джаджа. Ще разпищяваш скенерите по летищата. Или пък ще ловиш радио на някои честоти. „Гейторейд“ и другите високоелектролитни напитки също може да са проблем. Но какво би казал?
– Шегуваш се, нали?
– Погледни страницата им в интернет. Ще ти дам адреса. „Резултатите будят тревога, но тази нова мощна технология не може да бъде спряна.“ Спокойно може да мине за мото на нашето време, нали?
Това, че филето от сьомга се плъзгаше в гащите на Чип като голям топъл плужек, като че ли се дължеше на мозъка му и на поредицата погрешни решения, които този мозък беше взел. Рационално Чип съзнаваше, че не след дълго ще се освободи от Дъг и накрая дори може и да успее да избяга от Потребителския кошмар, да намери тоалетна в някое заведение, където да извади филето и да възвърне в пълна степен критическите си способности – все някога щеше да дойде миг, в който нямаше да стои сред скъп италиански сладолед с хладка риба в гащите, и този миг щеше да му донесе изключително облекчение, – но засега той все още обитаваше един по-ранен и далече не толкова приятен момент, в който бе готов да даде всичко на света за един нов мозък.
– Тортата беше висока две педи! – заяви Инид, чието шесто чувство ѝ беше подсказало, че Денис няма да прояви интерес към пирамидите от скариди. – Беше страшно изискано. Представяш ли си?
– Сигурна съм, че е било много приятно – отвърна Денис.
– Дриблетови наистина правят всичко суперлуксозно. Не бях виждала толкова висока торта. А ти виждала ли си?
Издайническите сигнали, че търпението на Денис е на изчерпване – по-дълбоките вдишвания, безшумното поставяне на вилицата в чинията, отпиването от виното и връщането на чашата на мястото ѝ – нараняваха Инид по-силно, отколкото ако дъщеря ѝ беше избухнала.
– Виждала съм високи торти – рече Денис.