– Трудно ли се правят?
Денис сплете пръсти в скута си и бавно издиша.
– Разбирам, че празненството е било страхотно. Радвам се, че ви е било приятно.
Инид наистина беше прекарала приятно на партито на Дийн и Триш, макар да съжаляваше, че Денис не е с нея да види колко изискано е всичко. В същото време се опасяваше, че Денис ни най-малко няма да сметне партито за изискано, че само ще критикува и ще обяви и най-изключителните неща за напълно обикновени. Вкусът на дъщеря ѝ беше черно петно в зрението на Инид, дупка в опита ѝ, през която винаги имаше опасност да изтекат и изчезнат нейните радости.
– Е, всеки си има вкус – заяви тя.
– Така е – кимна Денис. – Но вкусът на някои хора е по-добър.
Алфред се беше навел ниско над чинията си, така че падащите от вилицата му парченца сьомга или зелен боб да не се разпиляват по масата. Но слушаше внимателно. И се намеси.
– Стига!
– Всеки си мисли така – обади се Инид. – Всеки си мисли, че неговият вкус е най-добър.
– Но повечето хора грешат – не се предаде Денис.
– Всеки има право на вкус – настоя Инид. – В тази страна всеки глас е равен, нали?
– За съжаление!
– Стига! – повтори Алфред и се обърна към Денис. – Няма да я убедиш.
– Държиш се като сноб – скара ѝ се Инид.
– Майко, винаги си ни казвала колко харесваш хубавата домашно приготвена храна. И аз я харесвам. Но според мен има някаква Дисни-вулгарност във високата половин метър торта. Ти готвиш по-добре от...
– О, не, не – заклати глава Инид. – Хич ме няма като готвач.
– Изобщо не е вярно! Откъде според теб съм...
– Не и от мен – прекъсна я майка ѝ. – Не знам откъде децата ми са взели дарбите си, но не е от мен. Хич ме няма като готвач. Хич!
(Колко хубаво, и едновременно с това странно, ѝ беше да го изрече на глас! Все едно да попариш с вряла вода обрив от коприва.)
Денис изправи гръб и посегна към чашата си. Инид, която цял живот напразно се бореше с навика си да надзърта в чуждите чинии, беше видяла Денис да си взема три късчета сьомга, съвсем малко салата и коричка хляб. Скромността на дъщерята беше като укор в лакомия към майката. Сега чинията на Денис беше празна и тя като че ли не възнамеряваше да си сипе повторно.
– Само това ли ще хапнеш? – попита Инид.
– Да, приключих с обяда.
– Отслабнала си.
– Не съм.
– Гледай да не отслабнеш още повече. – От устата ѝ се откъсна скъпернически смях, с който прикриваше силните си чувства.
Алфред бавно насочваше натоварена със сьомга и киселец вилица към устата си. Храната падна и се пръсна на разкъсани парченца.
– Чип се е справил много добре – оповести Инид. – Нали? Сьомгата е много крехка и вкусна.
– Чип винаги е бил добър готвач.
– Ал, харесва ли ти храната? Ал?
Алфред държеше отпуснато вилицата. Долната му устна беше провиснала, в очите му се таеше мрачно подозрение.
– Хареса ли ти обяда? – попита Инид.
Той вдигна дясната си ръка и стисна лявата. Събраните ръце продължиха да треперят заедно, Алфред се взираше в слънчогледите в средата на масата. Като че ли предъвкваше киселото си изражение, преглъщаше страховете си.
– Чип ли го е приготвил? – измърмори той.
– Да.
Алфред поклати глава, все едно съкрушен от готварските умения на Чип, от неговото отсъствие в този момент.
– Състоянието ми се влошава – заяви той.
– Заболяването ти е в съвсем лека форма – отвърна Инид. – Трябва само да се нагласи точната доза на лекарството.
Алфред отново поклати глава.
– Хеджпет каза, че не би се нагърбил с прогноза.
– Най-важното е да продължиш да се занимаваш с нещо, да си активен, да не се оставяш.
– Не, не си слушала внимателно. Хеджпет много внимаваше да не вдъхне лъжливи надежди.
– Четох...
– Пукната пара не давам какво пише в твоите списания! Не съм добре и Хеджпет го потвърди.
Денис сковано протегна ръка и остави чашата си.
– Какво ще кажеш за новата работа на Чип? – попита я ведро Инид.
– Коя работа?
– Ами в „Уолстрийт Джърнъл“.
Денис заби поглед в покривката.
– Нищо не знам.
– Вълнуващо е, нали?
– Не знам.
– Мислиш ли, че е на пълен ден?
– Не е.
– Само не ми е ясно какво точно прави там.
– Не знам нищо, майко.
– Все още ли се занимава с право?
– Имаш предвид дали коригира за онази правна кантора? Да.
– Значи, все още е в кантората.
– Чип не е адвокат, майко.
– Знам, че не е адвокат.
– Но само повтаряш „занимава се с право“ и „още е в кантората“... Така ли обясняваш на приятелките си?
– Обяснявам им, че работи в правна кантора. Нищо повече. Правна кантора в Ню Йорк. И това е истината. Той наистина работи там.