– Това е подвеждащо, знаеш го – обади се Алфред.
– Нищо ли да не казвам?
– Казвай това, което е истина – рече Денис.
– Така или иначе, според мен трябваше да се заеме с право – заяви Инид. – Правото е точно за Чип. На него му трябва професия, която носи стабилност. Нещо, което да му структурира живота. Баща ти винаги е казвал, че от него ще излезе чудесен адвокат. Аз го виждах като лекар, защото той се интересуваше от биология, но баща ти си го представяше като адвокат. Нали, Ал? Нали смяташе, че от Чип ще излезе чудесен адвокат? Той има дар слово.
– Инид, късно е.
– Мислех си, че щом е започнал работа в правна кантора, това може да пробуди интереса му и той ще се запише да учи.
– Много е късно.
– Защото, Денис, завършиш ли право, можеш да правиш много неща. Можеш да станеш директор на компания. Или пък съдия! Можеш да преподаваш. Да станеш журналист. Има толкова много посоки, в които може да поеме Чип.
– Чип ще направи това, което иска – заяви Алфред. – Преди не ми беше ясно, но сега вече съм сигурен: за Чип е късно да се промени.
Измина две преки в дъжда, преди да намери работещ телефон. В първата будка, на която попадна, единият телефон беше кастриран и от слушалката висяха шарени жици, а от втория бяха останали само четири дупки от болтовете, с които е бил закрепен. Телефонът на следващото кръстовище беше със запечатан с дъвка процеп за монети, а другарят му не даваше никакви признаци за живот. Някой друг в подобно положение сигурно би изкарал гнева си, като трясне слушалката така, че по пода да се посипят парчета пластмаса, но Чип от бързане не го направи. На ъгъла на „Пето Авеню“ телефонът даваше свободно, само че изобщо не реагира след набирането на номера и не върна монетата, след като Чип затвори внимателно, нито пък когато той вдигна слушалката и я удари силно в апарата. Другият телефон също даваше свободно и прие монетата, след което глас отсреща заяви, че е набран несъществуващ номер, и не му върна парите. Той пробва отново и загуби последната си монета от четвърт долар.
Чип се усмихваше на джиповете, които пълзяха настръхнали край него в лошото време, готови да набият спирачки всеки момент. Тук портиерите миеха с маркуч тротоарите по два пъти на ден, а камиони на чистотата, въоръжени с четки като мустаци на градско ченге, жулеха улиците по три пъти седмично; в Ню Йорк обаче не беше нужно да търсиш дълго, за да намериш мръсотия и гняв. На една улична табела наблизо надписът беше преправен на „Гето Авеню“. Мобилните телефони изместваха уличните. За разлика от Денис, която смяташе мобилните телефони за вулгарни аксесоари за простаци, и за разлика от Гари, който не само, че ги харесваше, но беше купил по един и на трите си момчета, Чип мразеше мобилните телефони главно защото не притежаваше такъв.
Под рехавата закрила на чадъра на Денис той прекоси платното до един деликатесен магазин на Юнивърсити Плейс. Върху изтънялата изтривалка пред вратата бяха нахвърляни дебели картони, но те също бяха подгизнали и се бяха разкашкали в нещо, подобно на изхвърлени на брега водорасли. Заглавията на вестниците по металните стелажи вътре оповестяваха вчерашното сгромолясване на още две икономики в Южна Америка и нов спад в ключовите борси в Далечния изток. Над касата висеше лотариен плакат, който заявяваше: „Не заради печалбата, а заради забавлението!“.
С два от четирите долара, които имаше в портфейла си, Чип си купи едно пакетче от любимите си смучещи бонбони само с натурални съставки. За третия долар касиерът му даде четири монети по двайсет и пет цента.
– И едно „Късметлийско духче“, моля – поиска Чип.
Комбинацията от трилистна детелина, арфа и делва със злато, която му се падна, не беше нито печеливша, нито забавна.
– Някъде тук има ли работещ монетен телефон?
– Не – отвърна мъжът.
– Имах предвид някъде наблизо.
– Няма! – Касиерът бръкна под тезгяха и извади мобилен телефон. – Ето това е телефон!
– Може ли да го използвам за един бърз разговор?
– Вече е късно да търсиш брокера си. Трябваше да се обадиш вчера. По-добре да беше инвестирал в американски компании!
Смехът на касиера беше добродушен и може би затова на Чип му се стори още по-обиден. Но пък и той имаше основания да бъде чувствителен. Откакто го бяха уволнили от колежа Д., пазарната стойност на публично търгуваните американски компании се беше увеличила с трийсет и пет процента. А за същите тези двайсет и два месеца Чип ликвидира пенсионния си фонд, продаде хубавата си кола и макар в работата си на половин ден да получаваше една от най-високите почасови ставки, пак беше на ръба на банкрута. Това бяха години, през които в Америка беше почти невъзможно да не печелиш пари; години, в които рецепционистки пишеха чекове „Мастеркард“ с 13 % лихва на брокерите си и пак излизаха на печалба; години на купуване и борсови игри, а Чип беше изпуснал влака. С мозъка на костите си усещаше, че ако някога наистина успее да продаде „Академично червено“, само седмица преди това пазарите ще са стигнали върхови стойности и реши ли да инвестира, само ще загуби.