– Ал? Какво правиш?
Той се обърна към вратата, тя стоеше на прага. Понечи да отговори: „Ами... – но винаги когато го сепнеха, и най-простото изречение се превръщаше в залутване в гората; изгубеше ли от поглед светлината на поляната, от която беше тръгнал, бързо осъзнаваше, че трохите, които пускаше зад себе си, за да не се загуби, са изядени от птиците, безшумни ловки създания, които не се виждаха ясно в мрака, но които бяха толкова многобройни и се нахвърляха така ненаситно, че все едно самите те бяха тъмнината, сякаш тъмнината не беше нещо еднородно, не е липса на светлина, а нещо живо и корпускулярно; и наистина, когато като прилежен ученик беше срещнал думата „крепускулярен“2 в „Съкровищница на английската поезия“ на Маккей, корпускулите от часовете по биология се бяха влели в разбирането му на думата, така че през целия си съзнателен живот беше съзирал в здрача корпускулярност като в зърнистостта на високоскоростната лента, с която се снима при слаба разсеяна светлина, като при някакво зловещо разлагане; оттук и паниката на човек, предаден вдън гората, където тъмнината е тъмнината на скорци, закриващи залеза, или на черни мравки, покрили мъртъв опосум; не просто съществуваща тъмнина, а тъмнина, която активно поглъща ориентирите, които той съзнателно си е създал, за да не се изгуби; но в мига, в който осъзнаеше, че е изгубен, времето започваше да тече прекрасно бавно и така той откриваше неподозирана до този момент вечност в пространството между думите, или по-точно се оказваше хванат в това пространство между думите и само стоеше и гледаше, докато времето продължаваше без него, безгрижното момче в душата му се втурваше щуро сред дърветата и изчезваше от поглед, докато порасналият Ал гледаше със странна безстрастна напрегнатост дали завладяното от паника момче ще успее, макар че вече не знае къде се намира, нито пък къде точно е навлязло в дебрите на това изречение, да изскочи на просеката, където го чака Инид, без изобщо да съзира гората, – ...стягам си багажа“, чу се да казва. Това звучеше правилно. Глагол, местоимение, съществително. Пред него имаше куфар, важно потвърждение. Не беше се издал.
2 Здрачен, тъмен (лат.). – Б. пр.
Но Инид отново беше отворила уста. Лекарят беше казал, че слухът му е леко увреден. Той се намръщи, не я беше чул.
– Днес е четвъртък! – повиши глас тя. – Заминаваме в събота.
– Събота! – повтори той.
Тя го нахока и за миг крепускулярните птици се отдръпнаха, но навън вятърът беше угасил слънцето и беше станало студено.
Провалът
Прииждаха тромаво по дългия коридор – Инид накуцваше, щадейки болящата я тазобедрена става, Алфред загребваше въздуха с провиснали ръце, несигурните му нозе щапукаха по летищния балатум; и двамата носеха раници „Нордик Плежърлайнс“ и се взираха съсредоточено в краката си, измервайки опасното разстояние три крачки напред. За всеки, който видеше как отклоняват очи от устремените край тях тъмнокоси нюйоркчани или пък зърнеше сламената шапка на Алфред, извисила се на височината на айовска царевица в Деня на труда, или пък опънатите по отпуснатите бедра на Инид жълти вълнени панталони, беше очевидно, че са провинциалисти от Средния запад и са изплашени. Но за Чип Ламбърт, който ги чакаше до бариерата, те бяха непоносима досада, смъртна заплаха.
Чип, който беше скръстил ръце отбранително, вдигна едната и подръпна обицата от ковано желязо на ухото си. Страхуваше се, че може да я изтръгне от меката възглавничка – и най-силната болка, която можеха да предизвикат нервните окончания по ухото му, нямаше да е достатъчна, за да го накара да се стегне. Застанал до металодетектора, той гледаше как една девойка с небесносиня коса изпреварва родителите му, синьокоса девойка на двайсетина години, апетитна непозната с халки по устните и веждите. Мина му през ума, че ако я вкараше в леглото си за миг, то щеше да успее да се изправи уверено пред родителите си; ако се любеше с нея постоянно, докато те бяха в града, щеше да преживее посещението им. Чип беше висок, с атлетично от фитнеса тяло, бръчици край очите и рядка жълтеникава коса; ако девойката го забележеше, сигурно щеше да си помисли, че е малко старичък за кожените дрехи, с които се беше облякъл. Докато тя го отминаваше забързано, той подръпна обицата си по-силно, за да заглуши болката от изчезването ѝ от живота му завинаги и да съсредоточи вниманието си върху баща си, чието лице се озаряваше, съзрял сина си сред толкова непознати. Клатушкайки се, сякаш газеше във вода, Алфред стигна до Чип и сграбчи дланта и китката му, все едно бяха спасително въже.