– Ти беше в правителството, нали? – попита Чип.
Гитанас наклони глава.
– И да, и не. Бях. Дълги години. Но партията ми е капут, така че сега съм предприемач. Нещо като правителствен предприемач, да речем.
Една от рисунките на Ейприл беше паднала между прозореца и дивана. Чип протегна крак и я придърпа.
– У нас толкова често се провеждат избори – обясни литовецът, – че вече никой не ги отразява в чужбина. По три-четири пъти в годината. Изборите са най-голямата ни индустрия. Имаме най-много избори на глава от населението годишно в света. Повече и от Италия дори.
Ейприл беше нарисувала човече с обичайните чертички, точки и елипси за тяло, но главата му представляваше назъбена черно-синя драсканица, раздърпана плетеница, безкрайна завъркулка. През жълтеникавата хартия Чип виждаше прозиращите букви от диалога и описанията на гърба.
– Вярваш ли в Америка? – попита Гитанас.
– Боже мой, откъде да започна?
– Твоята страна ни спаси, тя ни и погуби.
С пръстите на крака Чип повдигна крайчеца на рисунката на Ейприл и зърна:
МОНА
(размахва револвера):
Какво е лошото на това, че се обичам? Защо да е лошо?
Листът изведнъж натежа или пък кракът му изгуби силата си. Чип остави рисунката да падне, а след това я побутна под дивана. Крайниците му изстинаха, почти не ги усещаше. Пред очите му се спусна мъгла.
– През август Русия обяви банкрут – продължи Гитанас. – Сигурно си чул. За разлика от нашите избори, за това писаха много. Това е икономическа новина. Важна е за инвеститорите. Важна е и за Литва. Основният ни търговски партньор сега е със смазващи дългове в твърда валута и обезценена рубла. Познай с какво – долари или рубли – купуват нашите яйца. Или шаситата за камиони от нашия авторемонтен завод, единственият работещ завод у нас. Естествено, че с рубли! Но останалата част от камионите се произвежда във Волгоград, а заводът там затвори врати. Така че вече не получаваме и рубли.
На Чип му беше трудно да изпита разочарование за сценария на „Академично червено“. Никога повече да не го зърнат очите му, никога повече да не попадне в чужди ръце – това щеше да му донесе по-голямо облекчение и от онова, което го беше връхлетяло в тоалетната на „Фанелис“, когато извади сьомгата от гащите си.
Имаше чувството, че се събужда от омаен сън с гърди, преноси и стеснени до един сантиметър бели полета в един пъстър и жив свят, за който е бил мъртъв кой знае колко дълго. Години може би.
– Продължавай, интересно ми е – подкани литовеца той.
– То си е интересно. Интересно – повтори Гитанас, все така напрегнато скръстил ръце. – Бродски беше казал: „Прясната риба винаги мирише, замразената – само когато се размрази“. След голямото размразяване, когато дребните рибета изскочиха от фризера, и при нас всичко вреше и кипеше. И аз бях част от това. Голяма част. Но икономиката не се управляваше добре. Докато се забавлявах в Ню Йорк, у дома имаше депресия, и то каква! След това, с голямо закъснение, през 1995 година вързахме литаса към долара и започнахме приватизация, само че твърде прибързано. Не го реших аз, но ако бях начело, сигурно бих сторил същото. Нуждаехме се от парите на Световната банка, а тя каза: приватизирайте. Добре, продадохме пристанището. След това и националния превозвач, телефонната компания. В повечето случаи най-много пари ни предлагаше някой американец, рядко западноевропеец. Не това беше целта ни, но това стана. Никой във Вилнюс нямаше пари в брой. От телефонната компания казаха: „Добре, при нас ще дойдат чуждестранни собственици с дълбоки джобове, а пристанището и националният превозвач ще останат сто процента литовска собственост“. Само че пристанището и националният превозвач си мислеха същото. Но пак всичко беше наред. Към нас се стичаха реки от пари, за всеки оставаше по някое мазно кокалче, токът спираше по-рядко. Дори и времето ни се струваше някак по-меко. В крайна сметка твърдата валута от приватизацията отиде най-вече в ръцете на мутрите, но такава е постсъветската действителност. След размразяването идва загниването. Бродски не доживя да го види. Добре, но после световната икономика забуксува, Тайланд, Бразилия, Корея се сринаха и това беше проблем, тъй като капиталът хукна обратно към САЩ. И тогава се оказа, че например националният ни превозвач е 64 % собственост на фонда „Куад Ситис“. Който е какво? Инвестиционен фонд, управляван от един младок, Дейл Майърс. Ти може и да не си чувал за Дейл Майърс, но всеки гражданин на Литва знае името му.
Тази история за провала като че ли страшно забавляваше Гитанас. Чип отдавна не беше усещал толкова силно, че харесва някого. Обратните му приятели в колежа Д. и „Уорън Стрийт Джърнъл“ бяха толкова откровени и толкова бързаха да разкрият душите си пред него, че предварително изконсумирваха същинската близост, а откликът, който нормалните мъже събуждаха у него, открай време попадаше само в две категории: страх и гняв към успеха им или бягство от заразата на провала. Но нещо в тона на Гитанас му допадаше, привличаше го едва ли не сексуално.