– Майко...
– А и, разбира се, по-младите мъже нямаше откъде да намерят пари да водят Норма по модерни заведения и да я обсипват с цветя и подаръци, както Флойд (защото той наистина можеше да е страшно очарователен, когато тя загубеше търпение с него), а и много от тях искаха да имат семейство, а Норма...
– Вече не е била толкова млада – прекъсна я Денис. – Донесох десерт. Искаш ли?
– Да, знаеш как свърши всичко.
– Да.
– Изключително тъжна история, защото Норма...
– Да, знам.
– Норма се оказа...
– Майко, знам цялата история. Явно си мислиш, че тя има нещо общо с моето положение.
– Не, нищо подобно, Денис. Пък и ти никога не си ми казвала какво е „твоето положение“.
– Защо тогава продължаваш да ми повтаряш за Норма Грийн?
– Не виждам какво толкова те притеснява, ако няма нищо общо с теб.
– Притеснява ме това, че ти си мислиш, че има. Да не би да смяташ, че имам връзка с женен мъж?
Инид не само го смяташе, а и изведнъж толкова се ядоса на това, неодобрението така я стисна за гърлото, че не можеше да си поеме дъх.
– Най-сетне, най-сетне ще се отърва от тези списания – изсъска тя и затвори лъскавите страници.
– Майко?
– По-добре да не говорим за това. Като във флота – не питай, за да не разбереш.
Денис стоеше на прага на кухнята със скръстени ръце, в юмрука си стискаше свита на топка кърпа за подсушаване.
– Откъде ти хрумна, че имам връзка с женен мъж?
Инид отгърна ново списание.
– Гари ли е казал нещо?
Майка ѝ се насили да поклати глава. Денис щеше да се вбеси, ако откриеше, че Гари я е издал, и макар че през по-голямата част от времето Инид беше бясна на Гари за едно или за друго, тя се гордееше, че може да пази тайна, и не искаше да му докара неприятности. В интерес на истината, мрачните ѝ размишления за положението на Денис датираха от месеци и в нея се беше натрупал много гняв. Докато гладеше, почистваше с гребло лехите под бръшляна или лежеше будна нощем, си представяше как изговаря на глас присъдата: „Това е отвратителна егоистична постъпка, която никога няма да разбера и няма да простя!“ или „Срам ме е, че мое дете живее по този начин“, или „В тези ситуации, Денис, подкрепата ми е хиляда процента за съпругата, хиляда процента!“, която копнееше да произнесе за неморалния живот на Денис. Сега имаше възможност най-сетне да я изрече, но ако Денис отхвърлеше обвиненията, всичкият гняв на Инид, всичкото разиграване на този момент във въображението ѝ и безкрайното репетиране на тези думи щяха да отидат на халос. Ако пък Денис изведнъж си признаеше, вероятно щеше да е по-разумно Инид да преглътне възмущението си, отколкото да рискува открита караница. Нуждаеше се от Денис като съюзник на коледния фронт и не искаше да замине на луксозния круиз с мисълта, че единият ѝ син е изчезнал неочаквано, другият я обвинява, че е предала доверието му, а най-лошите ѝ опасения за дъщеря ѝ навярно ще се окажат истина.
И затова, полагайки неистово усилие да превъзмогне себе си, тя поклати глава:
– Не, не, не. Гари нищо не ми е казвал за това.
Денис присви очи.
– За какво не ти е казвал нищо?
– Денис – обади се Алфред. – Остави я.
И Денис, която никога за нищо не се подчиняваше на Инид, послушно се обърна и влезе в кухнята.
Инид намери талон с отстъпка от шейсет цента за „Не мога да повярвам, че не е масло!“ при покупката на английски мъфини „Томас“. Ножицата проряза хартията и тишината.
– Друго може и да не направя на този круиз, но ще прегледам всички списания – закани се тя.
– Чип никакъв го няма – рече Алфред.
Денис подреди на масата десертни чинийки с парчета тарт.
– Боя се, че повече няма да видим Чип днес.
– Странна работа – каза Инид. – Не разбирам защо поне не се обади.
– И по-лоши неща съм понасял – рече Алфред.
– Татко, има десерт. Нашият сладкар приготви тарт с круши. Искаш ли да ти го донеса на масичката?
– О, това парче ми е много голямо – заяви Инид.
– Тате?
Алфред не отговори. Устата му отново беше зейнала и както винаги когато го видеше така, Инид имаше чувство, че ще се случи нещо ужасно. Главата му беше клюмнала към тъмнеещите, обсипани с дъждовни капки прозорци и той се взираше невиждащо в тях.
– Тате?
– Ал? Има десерт.
Сякаш нещо се топеше в него. Все така взрян в прозореца, Алфред вдигна глава с колеблива радост, сякаш навън виждаше някого, някого, когото обичаше.