– Ал, какво ти става?
– Тате?
– Има деца! – Той се поизправи. – Виждате ли ги? – Вдигна треперещ показалец. – Ето там. – Пръстът му се придвижи настрани, следвайки децата, които виждаше. – И там. И там.
Обърна се към Инид и Денис, все едно очакваше те да споделят радостта му, но Инид далече не беше радостна. Предстоеше ѝ елегантният есенен круиз „Пъстър листопад“ и за нея беше изключително важно Алфред да не допуска подобни грешки на кораба.
– Ал, това са слънчогледи – заяви тя едновременно гневно и умолително. – Виждаш отраженията в стъклото.
– Ха! – Той поклати глава. – Стори ми се, че видях деца.
– Не, слънчогледи са – рече Инид. – Видял си слънчогледи.
След като партията му паднала от власт и руската валутна криза довършила литовската икономика, обясни Гитанас, той прекарвал дните си сам в старата централа на VIPPPAKJRIINPB17, запълвайки времето си със създаването на интернет страница, чийто домейн Lithuania.com закупил от спекулант от Източна Прусия срещу камион с циклостили, стари принтери, 64-килобитови компютри „Комодор“ и друго канцеларско оборудване от ерата на Горбачов – последните материални останки от неговата партия. Намерението му било да популяризира бедственото положение на малките задлъжнели държави със своята сатирична страница „Пазарна демокрация: купете си късче европейска история“, чийто адрес разпространил в американските медии и инвеститорски форуми. Посетителите на сайта се призовавали да изпратят пари на бившата VIPPPAKJRIINPB17 – „една от най-уважаваните политически партии в Литва“, „фундаментът“ на коалицията, управлявала страната „в три от последните седем години“, събрала най-много гласове на проведените през април 1993 година избори, а сега „прозападна и пробизнес партия“, преименувана на Партия за свободен пазар. Интернет страницата на Гитанас обещавала, че след като Партия за свободен пазар закупи достатъчно гласове да спечели изборите в страната, чуждестранните ѝ инвеститори не само ще станат „акционери“ в „Литва ЕООД“ („частна акционерна държава“), но и ще получат пропорционален на инвестициите си личен спомен за „геройския си принос“ за „пазарното освобождение“ на страната. Срещу 100 долара например един американски инвеститор можел да получи улица във Вилнюс („не по-малко от двеста метра дълга“), която да бъде кръстена на негово име; срещу 5000 долара Партия за свободен пазар поемала ангажимент да закачи портрета на инвеститора (минимални размери 60/80 см, включително орнаментна позлатена рамка) в Галерията на националните герои в къщата музей „Шляпели“; срещу 25 000 инвеститорът получавал за вечни времена правото да даде името си на град „с не по-малко от пет хиляди души население“, както и „модерен хигиеничен вариант на господарското право на първа брачна нощ“, спазващо „повечето“ от нормите, установени от Третата международна конференция по човешки права.
– Това беше гадна шега – рече Гитанас от ъгъла на таксито, където се беше свил. – Но кой се засмя? Никой! Вместо това започнаха да ми изпращат пари. Дадох им адрес и чековете заприиждаха. Получавах по стотици запитвания по електронната поща на ден. Какво ще произвежда „Литва ЕООД“? Кои са служителите на Партия за свободен пазар и имат ли в досието си солидни постижения като мениджъри? Разполагам ли с доказателства за предишни печалби? Може ли инвеститорът да кръсти литовска улица или град не на себе си, а на децата си или пък на любимия анимационен герой на децата? Постоянно ме засипват с искания за допълнителна информация. И проспекти! Борсови сертификати! Дали сме листвани на тази или онази борса. Настояват да дойдат да видят на място! И никой не се смее!
Чип барабанеше по стъклото и зяпаше жените по „Шесто Авеню“. Дъждът си отиваше, чадърите го следваха.
– Кой прибира парите – ти или партията?
– Към настоящия момент мнението ми по този въпрос е в процес на преход – отвърна витиевато Гитанас. От куфарчето си извади бутилка аквавит, от която беше сипал по едно да полеят договорката си в кабинета на Ейдън. Завъртя се настрани и я подаде на Чип, който отпи голяма глътка и я върна. – Бил си преподавател по английски, така ли?
– Да, в колеж.
– А родителите ти какви са? Скандинавци?
– Баща ми е от там – отвърна Чип. – Майка ми е някакъв източноевропейски мелез.
– Във Вилнюс спокойно ще минеш за местен.
Чип бързаше да се върне в апартамента си, преди родителите му да са тръгнали. Сега, с парите в джоба, пачка от трийсет стотачки, вече не му пукаше толкова какво ще си помислят родителите му за него. Спомни си, че преди няколко часа беше видял баща си разтреперан да го умолява на прага. Но докато отпиваше от бутилката и зяпаше жените по тротоара, не можеше да проумее защо старецът го беше изплашил толкова.