Вярно, че според Алфред единственият проблем на смъртното наказание бе, че не се използва достатъчно често; също така беше вярно, че мъжете, за чието обгазяване или изпращане на електрическия стол беше настоявал на масата за вечеря в детството на Чип, обикновено бяха чернокожи от бордеите на северния бряг на Сейнт Джуд. („О, Ал...“ – въздишаше Инид, тъй като вечерята беше време за събиране на семейството и тя не разбираше защо трябва да говорят на масата за газови камери и убийства по улиците.) Едно неделно утро, след като престоя няколко часа на прозореца да брои катерици и да пресмята щетите по дъба и тревата така, както белите мъже в крайните квартали пресмятаха колко къщи са превзети от „черните“, Алфред си пробва силите с експеримент по геноцид. Извън себе си от гняв, задето катериците в неголемия му двор не проявяват достатъчно самодисциплина да спрат да се размножават или поне да започнат да чистят след себе си, той слезе в мазето и намери капан за плъхове, а когато се върна с него, Инид поклати глава с неодобрително сумтене. „Деветнайсет! – заяви Алфред. – Деветнайсет!“ По отношение на дисциплината трогателните молби не можеха да мерят сили с това точно наукообразно число. За примамка в капана сложи къшей от пълнозърнестия хляб, с който преди малко беше закусил Чип. След това петимата Ламбъртови отидоха на черква и между „Слава теб, Боже“ и „Господи, помилуй“, една млада мъжка катерица, прибягнала до високорисковото поведение на изпадналите в икономическо отчаяние, посегна към хляба и капанът строши черепа ѝ. Когато семейството се прибра, завари зелени мухи да пируват по кръвта, мозъка и нахапания пълнозърнест хляб, който беше изскочил от премазаните устни на катерицата. Самият Алфред също беше стиснал устни, но от погнуса – същата погнуса се изписваше на лицето му и когато трябваше да наложи спазването на дисциплината в определени случаи като наказването на децата и яденето на цвекло. (Той не съзнаваше това си отвращение към дисциплината.) Донесе лопата от гаража и пъхна трупа заедно с капана в хартиена пазарска чанта, която Инид беше напълнила наполовина с плевели предишния ден. През цялото време Чип го следваше от двайсетина крачки разстояние и затова видя как веднага щом влезе в мазето от гаража, се олюля, подпря се на пералнята и след това се втурна покрай масата за пинг-понг (Чип винаги се плашеше, като видеше баща си да бяга, изглеждаше твърде стар за това, твърде дисциплиниран) към тоалетната; оттогава насетне катериците бяха оставени да правят каквото си поискат.
Таксито наближаваше Юнивърсити Плейс. Чип се замисли дали да не се отбие през „Сидър Тавърн“ и да върне парите на барманката, може би дори да ѝ даде стотачка, за да ѝ се реваншира напълно, даже да вземе името и адреса ѝ, за да ѝ пише от Литва. Наведе се да заповяда на шофьора да завие към заведението, но една радикално нова мисъл го спря: „Откраднах девет долара, ето това направих, ето такъв съм, извадила е лош късмет“.
Облегна се и протегна ръка към бутилката.
Пред неговата сграда шофьорът отказа да вземе стотачката му – „Нямаш да развалиш! Нямаш да развалиш!“, и Гитанас измъкна по-дребна банкнота от червеното си рокерско яке.
– Да дойда да те взема от хотела? – предложи Чип.
Гитанас се усмихна.
– Шегуваш ли се? Не че не ти вярвам, но предпочитам да те изчакам тук. Събери си багажа спокойно, не бързай. Вземи си дебело палто и шапка. Костюми и вратовръзки. Трябва да имаш делови вид.
От портиера Зороастър нямаше и следа. Чип използва ключа си, за да влезе. В асансьора си пое дълбоко дъх, за да потуши вълнението си. Не изпитваше страх, чувстваше се великодушен, готов да прегърне баща си.
Но апартаментът беше празен. Явно си бяха тръгнали преди няколко минути. Във въздуха се усещаше телесна топлина, едва доловима следа от парфюма „Бели рамене“ на Инид и слаб лъх на напикано, на стари хора. За първи път виждаше кухнята си толкова лъсната. Чак сега му направи впечатление колко подредена и чиста е всекидневната, макар че беше свършил тази работа още вчера. Библиотеката му беше оголена. Джулия беше прибрала шампоаните и сешоара си от банята. А главата му беше замаяна от алкохола. Никой не му беше оставил бележка. На масата в трапезарията нямаше нищо, освен парче тарт и ваза със слънчогледи. Трябваше да си събере багажа, но всичко наоколо и вътре в него му се струваше толкова чуждо и непознато, че за миг се спря и се огледа. Листата на слънчогледите бяха на черни петна и по краищата бяха поръбени с бледи повяхвания, цветовете бяха месести и прекрасни, натежали като кексчета, дебели колкото длан. В средата на слънчогледовото канзаско лице имаше бледа точка в леко по-тъмна ореола. Природата, помисли си Чип, едва ли би могла да измисли по-привлекателно ложе за малките крилати насекоми. Докосна кафявото кадифе и в тялото му се разля екстаз.