– Е! – рече той. – Е!
Инид докуцука след него.
– Чип – извика тя, – какво си направил с ушите си?
– Тате, мамо – процеди през зъби Чип, като се надяваше, че синьокосата девойка е твърде далече, за да ги чуе. – Радвам се да ви видя.
След миг бунтовен размисъл за раниците им – може би „Нордик Плежърлайнс“ изпращаха такива раници на всеки клиент с циничната идея за евтина реклама по улиците или като практичен вариант за обозначаване на пасажерите за по-лесно следене при слизането им на брега, или пък с благородната цел за създаване на сплотена дружеска атмосфера, а може би Инид и Алфред нарочно бяха запазили раниците от предишно пътуване с „Нордик Плежърлайнс“ и от криворазбрано чувство за лоялност бяха решили да ги вземат и за този круиз; и в двата случая готовността на майка му и баща му да се превърнат в проводници на корпоративна реклама смайваше Чип, – той ги нарами и се нагърби с тежестта да види летището „Ла Гуардия“, Ню Йорк, живота, дрехите и тялото си през разочарованите очи на родителите си.
Като че ли чак сега забелязваше мръсния балатум, размахващите табелки с имена шофьори с вид на убийци, вързопа кабели, провиснал от дупка в тавана. Съвсем ясно чу думата „копеле“. Пред големите стъклени стени на чакалнята двама бангладешци бутаха угаснало такси през дъжда и воя на гневни клаксони.
– В четири трябва да сме на кея – заяви Инид. – Баща ти се надяваше да види бюрото ти в „Уолстрийт Джърнъл“. – Тя повиши глас: – Ал? Ал?
Въпреки че вече се беше попрегърбил, Алфред все още изглеждаше внушително. Косата му беше бяла, гъста и лъскава като козина на бяла мечка, яките мускули на раменете му, които Чип помнеше как се напрягат, когато баща му посегнеше да шляпне някое от децата си, обикновено самия Чип, все още изпълваха сивото му спортно сако.
– Ал, нали каза, че искаш да видиш къде работи Чип? – извика Инид.
Алфред поклати глава.
– Нямаме време.
Лентата за багажа се въртеше празна.
– Изпи ли си хапчето? – попита Инид.
– Да – кимна Алфред. Затвори очи и бавно повтори: – Изпих си хапчето. Изпих го. Изпих го.
– Доктор Хеджпет му предписа ново лекарство – обясни Инид на Чип, който беше сигурен, че баща му изобщо не е проявявал интерес към работното му място. И тъй като Чип нямаше нищо общо с „Уолстрийт Джърнъл“ – изданието, на което сътрудничеше, и то без заплащане, беше „Уорън Стрийт Джърнъл: месечник за трансгресивно изкуство“; освен това току-що беше завършил един сценарий и работеше почасово като коректор в „Браг Нътър и Спей“ от почти две години, откакто беше загубил мястото си на преподавател по текстови артефакти в колежа Д. в Кънектикът заради нарушение на правилника, свързано с една студентка, което се размина на косъм с повдигане на обвинения в съда и което, макар родителите му така и да не бяха узнали за него, сложи край на поредицата от успехи, с които майка му се хвалеше у дома в Сейнт Джуд; Чип беше съобщил на родителите си, че се отказва от преподаването, за да се посвети на писането, и когато майка му го притисна за повече подробности, спомена „Уорън Стрийт Джърнъл“, Инид не чу хубаво името и веднага разтръби новината сред приятелките си Естер Рут, Беа Мейснър и Мери-Бет Шумпърт; Чип беше имал множество възможности да я поправи при ежемесечните си телефонни обаждания у дома, но вместо това той съзнателно подхранваше погрешното ѝ убеждение; от това нещата доста се усложняваха не само защото „Уолстрийт Джърнъл“ се продаваше и в Сейнт Джуд, а майка му нито веднъж не беше споменала, че е потърсила името му във вестника и не го е открила (което означаваше, че тайно в себе си тя прекрасно знаеше, че той не публикува там), а и също така, защото авторът на статии като „Креативна изневяра“ и „Възхвала на мръсните бардаци“ се стремеше да съхрани в майка си точно тази заблуда, която „Уорън Стрийт Джърнъл“ целеше да разруши, а той беше на трийсет и девет години и винеше родителите си за това, в което се беше превърнал, – той се зарадва, че майка му не настоя повече.
– Сега е по-добре, треперенето намаля – добави Инид по-тихо, така че Алфред да не я чуе. – Единственият страничен ефект е, че са възможни халюцинации.
– Това е доста значим страничен ефект – отвърна Чип.
– Доктор Хеджпет твърди, че всъщност заболяването е в много лека форма и почти изцяло може да се овладее само с лекарства.
Алфред наблюдаваше отвора на лентата за багаж, край която се посбутваха за по-предни позиции бледи пътници. По балатума, посивял от прашните частици, смъкнати от дъжда, се виждаха преплетени следи. Светлината беше с онзи цвят, който човек вижда пред очите си, когато му стане лошо в колата.