Таксито с тримата Ламбъртови пристигна на пристанището, където огромният бял круизен кораб „Гунар Мюрдал“ закриваше реката, Ню Джърси и половината небе. На портала се беше събрала навалица предимно от хора в третата възраст, които след това се отправяха по дългата бляскава пътека отвъд него. Нещо в решителното им преселение напомняше за оня свят, от сърдечността и белите униформи на бреговите служители на „Нордик Плежърлайнс“ лъхаше студ, дъждовните облаци се разпръсваха твърде късно, за да спасят деня, цареше гробна тишина. Тълпа и здрач край Стикс.
Денис плати на шофьора и набута багажа в ръцете на носачи.
– После накъде си? – попита Инид.
– Връщам се на работа във Филаделфия.
– Изглеждаш прекрасно! – възкликна спонтанно Инид. – Тази дължина на косата много ти отива.
Алфред хвана Денис за ръцете и ѝ благодари.
– Жалко само, че денят не беше по-добър за Чип – рече тя.
– Говори с Гари за Коледа – заръча Инид. – И си помисли дали не можеш да дойдеш за цяла седмица.
Денис подръпна кожения ръкав и погледна часовника си.
– Ще дойда за пет дни. Но не мисля, че Гари ще го направи. А кой знае какво ще стане с Чип.
– Денис – обади се нетърпеливо Алфред, все едно му е писнало да слуша глупости, – моля те, поговори с Гари!
– Добре, ще говоря.
Ръцете му подскачаха във въздуха.
– Не знам колко още време ми остава! Не бива да се караш с майка си! Не бива да се караш с Гари.
– Ал, имаш предостатъчно...
– Не бива да се караме!
Денис рядко плачеше, но сега очите ѝ се бяха премрежили.
– Добре, тате – отвърна тя, – ще говоря с него.
– Майка ти иска Коледа в Сейнт Джуд.
– Ще говоря с него, обещавам.
– Добре. – Той рязко се завъртя. – Стига толкова.
Черният му шлифер се развяваше и плющеше на вятъра, но въпреки това Инид продължаваше да се надява, че времето ще е прекрасно за плаване и морето ще е спокойно.
В сухи дрехи, с калъф за костюми, раница и цигари – леки смъртоносни „Мурати“, пет долара кутията, – Чип пристигна на „Кенеди“ с Гитанас Мизевичюс и се качи на самолета за Хелзинки, където, в нарушение на устната договорка, Гитанас беше запазил места за туристическа, а не за бизнес класа.
– Тази вечер ще пием, утре ще се наспим – рече той.
Местата им бяха до пътеката и до илюминатора. Докато Чип се настаняваше, си спомни как Джулия беше зарязала Гитанас. Представи си я как се изнизва тихомълком от самолета, пресича на бегом залата и се хвърля на задната седалка на някое мило старо жълто такси. Преряза го спазъм носталгия по дома – ужасът от чуждото, любовта към познатото, – но за разлика от Джулия нямаше желание да хукне навън. Веднага щом закопча колана, заспа. Събуди се за малко при излитането и задряма отново, докато всички пасажери в самолета, като един, не запалиха цигара.
Гитанас извади лаптоп от куфарчето си и го включи.
– Джулия... – рече той.
За един тревожен, замаян от съня миг Чип си помисли, че Гитанас го нарича Джулия.
– Жена ми – поясни литовецът.
– Аха, да.
– Тя е на антидепресанти. Ейдън я е накарала според мен. Сега тя управлява живота ѝ. Личеше си, че се чуди как да ме изгони от офиса си днес. Не ме иска в града! Сега съм неудобен. Добре, хубаво, само че, след като Джулия започна да пие лекарствата, изведнъж заяви, че вече не желае да бъде с мъже с изгаряния от цигари. Така ми каза. Било ѝ писнало от мъже с изгаряния от цигари. Трябвало да продължи напред. Край на мъжете с изгаряния от цигари. – Гитанас пъхна диск в компютъра. – Но иска апартамента. Или поне адвокатът, който движи развода, настоява да го иска. Адвокатът, на когото плаща Ейдън. Дори са сменили бравата на вратата и трябваше да платя на портиера, за да ме пусне.
Чип стисна лявата си ръка в юмрук.
– Изгаряния от цигари?
– Аха. Имам няколко. – Гитанас изви врат, за да провери дали някой не ги подслушва, но всички наоколо, с изключение на две деца, здраво стиснали очи, се бяха съсредоточили в пушенето си. – От съветски военен затвор. Сега ще ти покажа какъв спомен ми остана от приятното ми прекарване там. – Измъкна едната си ръка от червеното кожено яке и нави ръкава на жълтата блуза, която носеше отдолу. Грозно преплетено съзвездие от белези покриваше кожата му от подмишницата до лакътя от вътрешната страна на ръката. – През 1990 година. Осем месеца в червеноармейския гарнизон в независима Литва.