– Татко!
– Благодаря, Арон, чух те още първия път.
– Баба е на телефона!
– Знам, Арон, нали вече ми каза.
В кухнята, която беше с теракот на пода, Каролин се беше проснала на стола и се държеше за кръста.
– Търси те и сутринта – рече тя. – Забравих да ти кажа. Телефонът не спираше да звъни и аз хукнах...
– Благодаря, Каролин.
– И аз тичах...
– Благодаря, Каролин.
Гари взе безжичния телефон и с протегната ръка, все едно искаше да задържи майка си по-далече от себе си, продължи към трапезарията. Там го причакваше Кейлеб, забучил пръст в лъскавите страници на някакъв каталог.
– Тате, може ли да те питам нещо?
– Не сега, Кейлеб, баба ти е на телефона.
– Исках само...
– Не сега, казах.
Кейлеб поклати глава и се усмихна смаяно, заприлича на един често даван по телевизията спортист, който правеше същата физиономия, когато не успееше да вкара наказателен удар.
Гари прекоси облицования с мрамор коридор, влезе в голямата всекидневна и вдигна малкия телефон към ухото си.
– Ало?
– Казах на Каролин – рече Инид, – че ако не си наблизо, пак ще се обадя след малко.
– Обаждането ти не струва повече от седем цента на минута.
– Или пък ти можеше да ме набереш.
– Майко, става дума за двайсет и пет цента.
– Цял ден се опитвам да се свържа с теб. От бюрото за билети искат отговор най-късно до утре сутринта. А както знаеш, ние все още се надяваме, че ще успеете да дойдете за една последна Коледа, както обещах на Джоуна, а...
– Задръж така – прекъсна я Гари. – Ще питам Каролин.
– Гари, имахте месеци да обсъдите въпроса. Няма да чакам на телефона, докато...
– Една секунда само.
Закри дупките на микрофона с палец и се върна в кухнята, където Джоуна беше извадил пакет „Орео“. Каролин беше все така просната до масата и дишаше тежко.
– Направила съм си нещо – изпъшка тя, – докато тичах към телефона.
– Два часа куцаше в дъжда.
– Не, нищо ми нямаше, преди да хукна за телефона.
– Каролин, видях те да куцаш преди...
– Бях си съвсем добре, докато не изтичах за телефона, който звънеше за петнайсети път...
– Добре, ясно – прекъсна я той, – майка ми е виновна. Сега ми кажи какво да ѝ отговоря за Коледа.
– Каквото искаш. Винаги са добре дошли тук.
– Говорихме, че може ние да отидем там.
Каролин рязко завъртя глава, все едно изтриваше нещо.
– Не. Ти говореше за това. Аз не съм.
– Каролин...
– Няма да го обсъждаме, докато тя е на телефона. Кажи ѝ да се обади другата седмица.
Джоуна беше стигнал до извода, че може да си вземе колкото си иска бисквити, без родителите му да му обърнат внимание.
– Трябва да организират нещата още сега – обясни Гари. – Колебаят се дали да минат от тук другия месец на връщане от круиза, което зависи от това, дали после ние ще отидем на Коледа.
– Сигурно съм се секнала.
– Да приема ли, че обмисляме възможността да отидем в Сейнт Джуд?
– За нищо на света! За това вече сме се разбрали.
– Предлагам да направим едно изключение.
– Не! Няма! – Категоричният отказ размята мокри руси кичури. – Не можеш да променяш правилата!
– Едно изключение не е промяна на правилата.
– О, боже, сигурно ще трябва да отида на рентген.
Гари усещаше как гласът на майка му вибрира по палеца му.
– Да или не?
Каролин се изправи, притисна се към него и зарови лице в пуловера му. Удари го леко по гърдите с юмруче.
– Моля те – прошепна тя, докосвайки с устни ключицата му. – Кажи ѝ, че ще се обадиш после. Моля те... Ужасно ме боли.
Гари протегна телефона настрани, посрещаше прегръдката ѝ с изпъната ръка.
– Каролин, те идват тук вече осма година поред. Едно изключение не е кой знае какво. Може ли поне да кажа, че обмисляме подобна възможност?
Тя поклати нещастно глава и се отпусна обратно в стола.
– Хубаво – заяви Гари. – Сам ще взема решение.
Отправи се решително към трапезарията, където подслушвалият ги Арон го изгледа така, все едно беше чудовищен пример за съпружеска жестокост.
– Тате – обади се Кейлеб, – ако вече си приключил с баба, може ли да те питам нещо?
– Не, Кейлеб, в момента говоря с баба ти.
– А след това може ли да говориш с мен?
– О, боже, о, боже! – пъшкаше Каролин.
Във всекидневната Джоуна се беше настанил на големия кожен диван с кулата си от бисквити и „Принц Каспиан“ в скута.
– Майко?
– Не разбирам – оплака се Инид. – Ако сега не е удобно да говорим, добре, обади ми се после, но да ме държиш на телефона десет минути...