– Вече съм тук.
– Е, какво решихте?
Но преди Гари да успее да отговори, от кухнята се разнесе жален котешки вой, вопъл като онези, които Каролин надаваше в леглото преди петнайсет години, преди да се появят момчетата, които можеше да я чуят.
– Мамо, извинявай, една секунда.
– Не е редно – възропта Инид. – Това изобщо не е възпитано.
– Каролин – извика Гари към кухнята, – може ли да се държим като възрастни хора за малко?
– Ааа! А! Ох! – стенеше Каролин.
– От секване на кръста не се умира, Каролин.
– Моля те – извика тя, – обади ѝ се после. Подхлъзнах се на стъпалото, докато тичах, ох, Гари, о, колко боли...
Той обърна гръб на кухнята.
– Извинявай, мамо.
– Какво става при вас, за бога?
– Каролин се е секнала, докато риташе топка с момчетата.
– Не искам да ви се меся – поде Инид, – но схващанията и болежките са нещо нормално с напредъка на възрастта. Мога да говоря по цял ден за моите болежки, но не го правя, нали? Мен ставата ме върти постоянно, ама си мълча. Да се надяваме, че с остаряването човек става и малко по-зрял.
– Оооо! Аааа! Аааа! – крещеше Каролин.
– Да, да се надяваме – отвърна Гари.
– Та какво решихте?
– Все още не сме взели окончателно решение за Коледа, но може би не е зле да планирате да се отбиете тук на връщане от круиза.
– Аууу! Аууу! Аууу!
– Вече е твърде късно за резервации по Коледа – заяви строго Инид. – Знаеш ли, че Шумпъртови си взеха самолетни билети до Хавай още през април, защото миналата година, когато чакаха до септември, нямаше свободни...
Арон дотича от кухнята.
– Тате!
– Говоря по телефона, Арон.
– Тате!
– Говоря по телефона, Арон, не виждаш ли?
– А Дейв е с колостомия – нареждаше Инид.
– Трябва веднага да направиш нещо – заяви Арон. – Мама много я боли. Иска да я закараш до болницата!
– Всъщност, тате – Кейлеб се приближи с каталога в ръка, – и мен може да ме закараш до...
– Няма да стане, Кейлеб.
– Ама има един магазин, дето наистина е много важно да отида.
– По-евтините места бързо свършват – продължаваше Инид.
– Арон! – извика от кухнята Каролин. – Арон? Къде си? Къде е баща ти? Къде е Кейлеб?
– Тук е толкова шумно, че човек не може да се съсредоточи – отбеляза Джоуна.
– Извинявай, майко – рече Гари. – Чакай да се преместя някъде на по-тихо.
– И няма време! – В гласа на Инид се долавяше неприкрита паника, за нея всеки изминал ден означаваше увеличаване на резервациите за декемврийските полети и оттук и постепенното умиране на надеждата, че Гари и Каролин ще доведат момчетата в Сейнт Джуд за една последна Коледа.
– Тате – умоляващо се обади Арон, който последва Гари нагоре по стълбите към втория етаж, – какво да ѝ кажа?
– Кажи ѝ да се обади на 911. Дай ѝ мобилния си телефон да повика линейка. – Гари повиши глас: – Каролин? Обади се на 911!
Преди девет години, след едно кошмарно пътуване до Средния запад със снежни бури както във Филаделфия, така и в Сейнт Джуд, четиричасово чакане на летището с постоянно мрънкащо петгодишно дете и скъсващо се от рев двегодишно бебе, цяла нощ повръщане на Кейлеб в резултат (според Каролин) на ужасното количество масло и бекон в празничните ястия на Инид и болезнено изтърсване на Каролин на заледената алея пред дома на свекърва ѝ (проблемите с кръста бяха още от дните ѝ на хокеистка във Френдс Сентрал, но тя твърдеше, че е „събудила“ старата травма с падането на алеята), Гари беше обещал на жена си никога повече да не я моли да отидат в Сейнт Джуд за Коледа. Но сега родителите му бяха идвали във Филаделфия осем години подред и макар че той не одобряваше майчината си мания по Коледа – за него това беше симптом за едно по-тежко заболяване, за болезнена пустота в живота на Инид, – не можеше да ги вини, че искат да си останат у дома. Освен това смяташе, че Инид може най-сетне да се съгласи да напусне Сейнт Джуд и да се премести на изток, ако получи своята „последна Коледа“. Като цяло той беше склонен да предприемат пътуването и очакваше поне малко разбиране от жена си, поне малко готовност на зрял човек да вземе предвид особените обстоятелства.
Затвори се в кабинета си и заключи вратата, за да не чува виковете и писъците на семейството си, трополенето на крака по стълбите, псевдокризата. Вдигна слушалката на деривата и изключи безжичния.
– Това е нелепо – заяви отпаднало Инид. – Защо не ми се обадиш после?
– Още не сме решили за декември – отвърна той, – но може и да дойдем в Сейнт Джуд. В такъв случай е по-добре да се отбиете тук на връщане от круиза.
Инид изсумтя.