– Няма да пътуваме два пъти до Филаделфия през есента – отсече тя. – Искам да видя момчетата на Коледа и поне за мен това означава, че ще дойдете в Сейнт Джуд.
– Не, майко. Недей така, още нищо не сме решили.
– Обещах на Джоуна...
– Само че не Джоуна купува билетите. Не той командва тук. Вие си правете вашите планове, ние ще си направим нашите и да се надяваме, че накрая всичко ще се подреди.
С изненадваща яснота чуваше недоволното свистене в ноздрите на Инид, раковинния грохот на морето от дишането ѝ и изведнъж му просветна.
– Каролин? – извика той. – Каролин, на телефона ли си?
Пъхтенето секна.
– Каролин, подслушваш ли? На телефона ли си?
Тихо щракване, последвано от пращене.
– Мамо, извинявай...
– Какво става, за бога? – попита Инид.
Не беше за вярване! Не беше за вярване, мамка му! Гари хвърли телефона на бюрото, отключи вратата и изтича по коридора покрай стаята на Арон, където най-големият му син стоеше пред огледало със сбърчено чело и вирнат нос в позата, в която смяташе, че излиза най-добре на снимки, покрай стълбището, където Кейлеб стискаше каталога си като някой размахващ брошура свидетел на Йехова, и влетя в голямата спалня, където Каролин се беше свила на кълбо на персийския килим в калните си дрехи и с изпотена торбичка успокояващ гел на кръста.
– Подслушваше ли ни?
Каролин поклати немощно глава, навярно се надяваше да покаже, че не е имала сили да стигне до телефона до леглото.
– Това „не“ ли е? Не си ни подслушвала, така ли?
– Не съм, Гари – прошепна едва-едва тя.
– Чух щракването, чух как дишаше...
– Не съм.
– Каролин, имаме три телефона, два от тях бяха в кабинета ми, третият е тук. Нали разбираш какво означава това?
– Не съм подслушвала. Просто вдигнах телефона – пое си дъх през стиснати зъби, – за да проверя дали линията е свободна. Нищо повече.
– И остана да слушаш! Подслушвала си ни! След като толкова говорихме, че не бива да го правиш!
– Гари – поде тя с жално гласче, – кълна се, не съм. Кръстът ме боли ужасно. Не можах да затворя веднага. Оставих телефона на пода. Не съм подслушвала. Моля те, не ми крещи така.
Това, че лицето ѝ беше красиво, а изписаната върху него агония напомняше за екстаз, това, че като я гледаше превита, кална, с пламнали бузи, разрошена и покорена на персийския килим, се възбуждаше; това, че част от него вярваше на думите ѝ и изпитваше нежност към нея, всичко това само вгорчаваше усещането му за предателство. Прекоси забързано коридора към кабинета си и затръшна вратата.
– Ало, мамо, извинявай.
Но отсреща нямаше никой. Трябваше да се обади в Сейнт Джуд за своя сметка.
През прозореца към задния двор виждаше огрени от слънцето, червени като раци, дъждовни облаци, от чилийската араукария се надигаше мараня.
Сега, може би защото не плащаше за разговора, Инид звучеше по-спокойна. Попита дали е чувал за компанията „Аксон“.
– Централата им е Швенксвил, Пенсилвания – обясни тя. – Искат да купят един от патентите на баща ти. Чакай, сега ще ти прочета писмото им. Не знам какво да правя.
Като директор на отдела за ценни книжа в „СенТръст Банк“, Гари се занимаваше само с големи компании и рядко обръщаше внимание на по-дребните риби. Името „Аксон“ не му говореше нищо. Но докато слушаше писмото от Джоузеф К. Прагър от „Браг Нътър и Спей“, което майка му прочете, нарастваше убеждението му, че се досеща каква е играта на „Аксон“. За него беше очевидно, че с писмото си до някакъв старец от Средния запад адвокатът предлага на Алфред нищожен процент от реалната стойност на патента. Гари много добре познаваше номерата на тези измамници. Ако той самият беше на тяхно място, би постъпил по същия начин.
– Мисля си, че може би трябва да поискаме не пет, а десет хиляди – рече Инид.
– Кога изтича патентът? – попита Гари.
– След шест години.
– Явно, очакват големи приходи. Иначе направо щяха да го използват, без да се занимават с договори и плащане.
– В писмото пише, че е експериментална технология и нищо не е сигурно.
– Именно, мамо! Точно това искат да те убедят. Но щом е експериментално, защо изобщо си правят труда? Защо просто не изчакат шест години?
– А, разбирам.
– Добре, че ми каза за това, майко. Сега седни и им напиши, че искаме невъзвращаем аванс от 200 000 долара за преотстъпването на патента.
Инид ахна, също както едно време, когато цялото семейство отиваше някъде с колата и Алфред изскочеше рязко в насрещното, за да изпревари камион.
– Двеста хиляди! О, боже, Гари...
– И един процент от приходите от технологията, която разработват. Пиши им, че сме готови да защитим правата си в съда.