– Ами ако откажат?
– Няма да искат да се стигне до съд, повярвай ми. Нищо няма да загубим, ако се държим малко по-агресивно.
– Да, но все пак патентът е на баща ти, а ти го знаеш какъв е.
– Дай ми да говоря с него.
Родителите му се отнасяха със страхопочитание към властта, каквато и да беше тя. Когато Гари искаше да се успокои, че е избегнал съдбата им, когато имаше нужда да се разграничи от Сейнт Джуд, той винаги си напомняше за своето безстрашие пред лицето на властта – включително властта на баща си.
– Да? – рече Алфред.
– Тате, според мен трябва да ги поразтърсиш яко. Те няма накъде да мърдат, най-сетне можеш да изкараш малко истински пари.
Старецът в Сейнт Джуд не отговори.
– Не ми казвай, че се каниш да приемеш предложението им – продължи Гари. – За това и дума не може да става. Изобщо да не ти минава през ума.
– Вече съм взел решение – отвърна Алфред. – Моите дела не ти влизат в работата.
– Напротив. Имам напълно основателни причини да се интересувам от тях.
– Нищо подобно, Гари.
– Имам основания – настоя той. Ако някой ден Инид и Алфред останеха без пари, щеше да се наложи той и Каролин, а не сестра му, която едва свързваше двата края, или пък безотговорният му брат, да платят за лечението им. Но притежаваше достатъчно самоконтрол да не го изрече на глас. – Ще ми кажеш ли поне какво мислиш да правиш? Ще бъдеш ли така любезен?
– По-добре да беше проявил любезността да не задаваш този въпрос – отвърна Алфред. – Но тъй като вече го зададе, ще ти отговоря. Ще приема това, което ми предлагат, и ще дам половината на „Орфик Мидланд“.
Вселената беше механична: бащата говори, синът реагира.
– Тате – рече Гари с тихия спокоен глас, който пазеше за ситуации, в които е адски ядосан и адски убеден в правотата си, – не можеш да го направиш!
– Мога и ще го направя.
– Не, тате, чуй ме. Няма абсолютно никаква правна или морална причина да делиш парите с „Орфик Мидланд“.
– Използвах материали и оборудване от компанията – отвърна Алфред. – Подразбираше се, че ако някога патентите донесат приходи, ще ги поделим. А и Марк Джамборец ме свърза с адвоката по патентно право. Подозирам, че заради това той ми взе толкова малко.
– Но това е било преди петнайсет години! Компанията вече не съществува. Хората, с които си се договарял, вече са мъртви.
– Не всички. Марк Джамборец не е.
– Тате, чувствата ти са много мили. Разбирам ги, но...
– Не ми се вярва.
– Железопътната компания беше похитена и изтърбушена от братята Врот.
– Не ми се говори повече за това.
– Но това е лудост! Лудост! – извика Гари. – Проявяваш лоялност към компания, която прецака теб и целия Сейнт Джуд! И сега отново те прецаква със здравната застраховка.
– Всеки има право на мнение, моето обаче е по-различно.
– Мисълта ми е, че се държиш безотговорно. Егоистично. Ако искаш да живееш на фъстъчено масло и да пестиш всеки цент, това си е твоя работа, но не е честно спрямо майка и не е честно спрямо...
– Не давам пукната пара какво мислите ти и майка ти.
– Не е честно и към мен! Кой ще ти плаща сметките, ако закъсаш? На кого ще се опреш?
– Ще понеса това, което ми е писано – отвърна Алфред. – Ще ям и фъстъчено масло, ако се налага. Освен това аз харесвам фъстъченото масло. Полезна храна.
– И ако трябва, и майка ще го яде, така ли? Дори и кучешка храна ще яде! На кого му пука какво иска тя?
– Гари, знам, че постъпвам правилно. Не очаквам да ме разбереш – аз също не разбирам твоите решения, – но знам кое е справедливо. Така че нека сложим край на спора.
– Добре, дай на „Орфик Мидланд“ двайсет и пет хиляди долара, щом толкова държиш – рече Гари. – Но патентът струва поне...
– Нека сложим точка, казах. Майка ти иска пак да говори с теб.
– Гари – изпищя възторжено Инид, – в операта в Сейнт Джуд ще има постановка на „Лешникотрошачката“ през декември! Тукашната балетна трупа е много добра и билетите бързо ще свършат, какво ще кажеш да взема девет билета за Бъдни вечер? Има за следобедна постановка от два часа? Или може би да отидем вечерта на двайсет и трети, ако смяташ, че е по-добре? Ти реши.
– Майко, чуй ме. Не позволявай на татко да приеме предложението. Не правете нищо, докато не видя писмото. Още утре ми изпрати копие по пощата.
– Добре, ще ти изпратя, но сега според мен по-важното е „Лешникотрошачката“, за да взема девет места на един ред, Гари, няма да повярваш колко бързо свършват билетите.
Когато най-сетне остави телефона, Гари притисна длани към очите си и видя, очертани в нереални цветове върху черния филмов екран в главата си, два образа от игра на голф: как Инид подхвърля топката си на по-добра позиция (което си беше чиста измама) и как Алфред омаловажава несръчността си.