– Ню Йорк! – възкликна Алфред.
Инид намръщено разглеждаше панталоните на Чип.
– Не са кожени, нали?
– Напротив.
– И как ги переш?
– Това е кожа. Те са като втора кожа на тялото.
– Трябва да сме на пристанището най-късно в четири – рече Инид.
Лентата изплю няколко куфара.
– Чип, помогни ми – повика го баща му.
След малко Чип се влачеше с четирите куфара на родителите си в развявания от вятъра дъжд. Алфред щапукаше напред с резките движения на човек, който знае, че ако спре, трудно ще потегли отново. Инид изоставаше, щадеше тазобедрената си става. Беше напълняла и като че ли се беше смалила на ръст от последния път, когато Чип я беше виждал. Тя беше красива жена, но за Чип Инид беше най-вече личност и почти нищо друго, дори когато се вгледаше право в нея, пак не можеше да каже как изглежда.
– Какво е това, ковано желязо? – попита Алфред, докато пред тях едва-едва пълзеше опашката от таксита.
– Да. – Чип докосна ухото си.
– Прилича на стар нит.
– Аха.
– Как се слага? На винт ли е? Или се зачуква като нит?
– Зачукан е – отвърна Чип.
Алфред потръпна, дробовете му изсвистяха при поемането на дъх.
– Избрахме луксозния есенен круиз „Пъстър листопад“ – занарежда Инид, когато тримата се пъхнаха в жълтото такси и поеха през Куинс. – Отиваме до Квебек и след това по обратния път насам ще се наслаждаваме на листопада. Предишния път на баща ти много му хареса. Нали, Ал? Чудесно беше на онзи круиз, нали?
Дъждът плющеше гневно по павираните алеи по брега на Ийст Ривър. Чип съжаляваше, че не се беше паднал слънчев ден, който да предложи ясен изглед към забележителностите и синята вода. Но тази сутрин единственото цветно петно на пътя бяха неясните червени светлинки на стоповете.
– Това е един от най-великите градове на света – заяви развълнувано Алфред.
– Как си, тате? – насили се да попита Чип.
– По-добре, отколкото ще съм в рая, и по-зле, отколкото в ада.
– Много се радваме за новата ти работа – обади се Инид.
– Един от най-великите вестници в страната – рече Алфред. – „Уолстрийт Джърнъл“.
– Не ви ли понамирисва нещо?
– Близо сме до океана – отвърна Чип.
– Не, от теб идва. – Инид се наведе и зарови лице в ръкава на Чип. – Якето ти вони на риба.
Той се дръпна.
– Мамо, моля те!
Проблемът на Чип беше загубата на самочувствие. Отдавна бяха минали дните, когато можеше да си позволи да épater les bourgeois3. С изключение на апартамента в Манхатън и красивата си приятелка Джулия Вре вече не разполагаше с почти нищо, за да се убеди, че е истински голям мъж, нямаше успехи, с които да се сравнява с брат си Гари, който беше банкер и баща на три деца, нито пък със сестра си Денис, която на трийсет и две години беше главен готвач на известен ресторант от висока класа във Филаделфия. Чип се беше надявал, че към този момент ще е продал сценария си, само че беше довършил черновата в полунощ във вторник, а след това пое три четиринайсетчасови смени в „Браг Нътър и Спей“, за да си плати наема за август и да разсее опасенията на собственика за вноските за септември и октомври, после трябваше да напазарува за обяда, да изчисти апартамента и накрая, по някое време призори тази сутрин, глътна един отдавна кътан ксанакс. Междувременно беше минала почти цяла седмица, без да види Джулия и да говори с нея. В отговор на притеснените му съобщения, които беше оставил на телефонния ѝ секретар през последните четиринайсет часа с молба да се срещне с него, родителите му и Денис в апартамента в събота на обед и моля, ако не е проблем, да не споменава пред майка му и баща му, че е омъжена, Джулия поддържаше пълно мълчание по телефона и електронната поща, от което дори и по-стабилен мъж от Чип би си извлякъл обезпокоителни заключения.
3 „Скандализира буржоата“ (фр.). – Б. пр.
В Манхатън валеше силно, дъждът оливаше фасадите и се пенеше в решетките на шахтите. Пред сградата на „Източна Девета“ Чип взе подадените от Инид пари, протегна ръка през прозорчето и още докато тюрбанлията шофьор му благодареше, осъзна, че бакшишът е твърде малък. Извади от портфейла си две банкноти по един долар и ги размаха над рамото на шофьора.
– Достатъчно е, достатъчно е! – изпищя Инид и посегна да го спре. – Той нали ти благодари!
Само че парите вече ги нямаше. Алфред се мъчеше да отвори вратата, като дърпаше дръжката на прозореца.