Арон се обърна, после пак се завъртя към него и запристъпва от крак на крак, правеше големи стъпки наникъде, сякаш се опитваше да изкара срамните сълзи от очите си, да ги вкара в тялото и от там да ги изхвърли през нозете и да ги стъпче.
– Моля те, татко, недей да ѝ крещиш повече.
– Добре, Арон – отвърна Гари. – Край на крещенето.
Посегна да го докосне по рамото, но синът му избяга в коридора. Гари остави Каролин и го последва; това доказателство, че жена му има съюзници у дома, задълбочаваше усещането му за изолация. Синовете ѝ щяха да я защитят от съпруга ѝ. Съпругът, който ѝ крещеше. Също като баща си навремето. Бащата, който сега беше в депресия. Но който в разцвета на силите си, когато крещеше, толкова плашеше малкия Гари, че на него не му беше минавало през ума да се намеси на страната на майка си.
Арон лежеше по корем на леглото. През стаята му все едно беше минал ураган, по пода бяха разхвърляни мръсни дрехи и списания, а единствените оазиси на реда бяха тромпетът (със стойка и заглушители) и огромната колекция дискове, подредени по азбучен ред, включително „цялостното творчество“ на Дизи, Сачмо и Майлс Дейвис и големи количества Чет Бейкър, Уинтън Марсалис, Чък Манджони, Хърб Алпърт и Ал Хърт, които Гари му беше подарил, за да окуражи интереса му към музиката.
Гари приседна на ръба на леглото.
– Съжалявам, че те изплаших – рече той. – Както знаеш, понякога се държа като долен стар негодник. А понякога майка ти отказва да си признае, че е сгрешила. Особено когато...
– Кръстът я боли – гласът на Арон беше приглушен от завивката „Ралф Лорън“. – Не лъже!
– Знам, че я боли кръстът, Арон. Обичам майка ти.
– Тогава недей да ѝ крещиш.
– Добре. Няма да има повече крещене. Да вървим да вечеряме. – Гари леко го перна с каратистки кос удар по рамото. – Съгласен ли си?
Арон не помръдна. Явно имаше нужда от още разведряващи думи, само че Гари не можеше да се сети за нито една. Регистрираше критичен недостиг на първи и трети фактор. Преди няколко минути беше заподозрял, че Каролин е на ръба да го обвини в „депресия“, и се страхуваше, че ако тази идея пусне корени, той ще загуби правото си на мнение. Ще загуби увереност и всяка изречена от него дума ще се възприема само като болестен симптом; никога повече няма да спечели спор.
Именно затова сега беше толкова важно да устои на депресията, да я пребори с истината.
– Виж, ти беше навън с мама, когато играхте футбол. Кажи ми дали съм прав, или не. Тя куцаше ли, преди да влезе в къщата?
За миг, докато Арон се изправяше, Гари смяташе, че истината ще възтържествува. Но лицето на сина му беше червено-бяла стафида от отвращение и смайване.
– Ти си ужасен! – възкликна той. – Ужасен си!
И избяга.
При други обстоятелства Гари нямаше да позволи на Арон да му се размине току-така. При други обстоятелства щеше да тормози сина си, ако ще и цяла вечер, за да измъкне извинение от него. Но психическите му пазари – гликемичният, ендокринният, невротрансмитерният – се сриваха. Чувстваше се гадно и ако се изправеше срещу Арон, щеше да се почувства още по-гадно, а да се чувстваш гадно, беше може би най-важният „предупредителен знак“.
Осъзнаваше, че е допуснал две важни грешки. Първо, не биваше да обещава на Каролин да не ходят повече за Коледа в Сейнт Джуд, и второ, днес трябваше да я снима поне веднъж, когато тя куцаше със стиснати зъби на двора. Съжаляваше за моралното преимущество, което беше проиграл заради тези си пропуски.
– Не съм в депресия – заяви той на отражението си в почти черното огледало. С величаво, напрягащо чак мозъка на костите усилие на волята, Гари се надигна от леглото на Арон, твърдо решен да си докаже, че може да се наслади на една обикновена вечер.
Джоуна се качваше по тъмното стълбище с „Принц Каспиан“.
– Прочетох я – оповести той.
– Хареса ли ти?
– Страхотна е! Сигурно е най-хубавата книга, писана за деца. Накрая Аслан очерта врата във въздуха и хората минаха през нея, за да се върнат от Нарния в истинския свят.
Гари клекна.
– Ела да те гушна.
Джоуна го прегърна. Гари усещаше колко крехки са детските му стави, гъвкавостта му на кутре, излъчващата се от главата и бузите топлина. Беше готов да си пререже гърлото, ако момчето се нуждаеше от кръв, в това отношение любовта му беше безгранична, но въпреки това се питаше дали в момента търсеше единствено обич, или пък се стремеше да изгради коалиция, да си осигури тактически съюзник за своя отбор.
„Това, от което стагниращата ни икономика има най-силна нужда – помисли си председателят на борда на Федералния резерв Гари Р. Ламбърт, – е голям приток на джин „Бомбайски сапфир“.