Предишния март в Сейнт Джуд Инид беше отбелязала, че за вицепрезидент на банка, чиято жена работи само половин ден pro bono за Фонда за закрила на децата, Гари готви страшно много. Той набързо ѝ запуши устата – нейният мъж не умееше да свари и яйце, очевидно тя завиждаше. Но на рождения си ден, след като се върна с Джоуна от Сейнт Джуд, получи скъпия си подарък и събра сили да възкликне: „Фотолаборатория, фантастично, прекрасна е!“, Каролин му връчи чиния със сурови скариди и груби шайби риба меч, приготвени за печене на скарата, и Гари се зачуди дали майка му все пак не е права. Докато обжаряше скаридите и запичаше отгоре-отгоре рибата под лъчите на ослепителното слънце на верандата, изведнъж се почувства страшно уморен. Тези страни от живота му, които не бяха свързани с печенето, сега му се струваха само мимолетно бягство от отчуждението сред повтарящите се тежки мигове на разпалване на въглища и крачене по верандата, за да избяга от пушека. През присвитите си очи виждаше разкривени чудовища от почерняло месо на хромирана скара върху адска жарава. Вечният огън, на който се пържат прокълнатите. Изгарящите мъчения на натрапчивото повторение. По вътрешните стени на скарата се беше напластил пухкав килим от фенолова черна мазнина. Земята зад гаража, където изхвърляше пепелта, напомняше на късче от лунната повърхност или на завод за цимент. Ужасно, ама ужасно му беше писнало от мешаната скара и на следващата сутрин каза на Каролин:
– Прекалено често готвя.
– Ами готви по-рядко – отвърна тя. – Ще ядем навън.
– Искам да ядем вкъщи и в същото време да готвя по-малко.
– Ще си поръчваме доставка по домовете.
– Не е същото.
– Само ти държиш да сядаме всички на масата за вечеря. На момчетата не им пука.
– Но на мен ми пука. За мен е важно.
– Добре, Гари, но за мен не е важно, не е важно и за момчетата, какво искаш – да ти готвим?
Не можеше да хвърли вината изцяло върху Каролин. Докато тя работеше по цял ден, той не се беше оплаквал от замразената, готовата или поръчаната по телефона храна. Каролин сигурно смяташе, че сега той иска да наложи промяна в правилата. Но на Гари му се струваше, че се променя самата същност на семейния им живот, че вече не ценят така, както преди, това, да са заедно, да са си близки, да бъдат приятели.
И ето го пак на скарата. През прозореца на кухнята виждаше как Каролин и Джоуна мерят сили на канадска борба. Виждаше как тя взима слушалките на Арон, за да чуе какво слуша, виждаше как отмерва с глава ритъма. Да, определено приличаше на семеен живот. Кое не беше наред, освен депресията на мъжа, който надничаше вътре?
Каролин като че ли беше забравила колко я боли кръстът, но си го припомни веднага щом той влезе с димящата чиния с овъглен животински протеин. Седна на масата странишком и с тежки въздишки разбута с вилица храната. Кейлеб и Арон я гледаха загрижено.
– Никой ли не иска да разбере как свършва „Принц Каспиан“? – попита Джоуна. – Не ви ли е любопитно поне малко?
Клепачите на Каролин премигваха нервно, дъхът ѝ излизаше пресекливо през нещастно провисналата долна устна. Гари се напъна да измисли нещо недепресирано, нещо очевадно невраждебно, но главата му беше замаяна от алкохола.
– Боже господи, Каролин! – възкликна той. – Знаем, че те боли кръстът, знаем, че страдаш, но след като не можеш да стоиш като хората на масата...
Без да каже нито дума, тя се надигна от стола, взе чинията си, докуцука до мивката, изсипа вечерята си в мелачката за отпадъци и куцукайки, излезе. Кейлеб и Арон се извиниха, изхвърлиха храната си и я последваха. Месо за трийсет долара отиде на боклука, но Гари, опитвайки се да поддържа нивото на третия си фактор над нулата, побърза да забрави за животните, убити заради това. Седеше в оловния заник на алкохолното си замайване, гълташе, без да усети вкуса, и слушаше невъзмутимото весело бърборене на Джоуна.
– Прекрасна телешка пържола, тате! Може ли още една печена тиквичка, моля?
От всекидневната горе се разнесе джафкането на вечерните телевизионни предавания. За миг Гари изпита жал към Арон и Кейлеб. Много добре знаеше колко тежък е този товар майка ти да се нуждае неистово от теб, да си отговорен за щастието ѝ. Освен това разбираше, че Каролин се чувства по-самотна и от него самия. Баща ѝ, красив, обаятелен антрополог, беше загинал при самолетна катастрофа в Мали, когато тя беше на единайсет. Неговите родители, стари квакери, които говореха така, все едно цитираха Библията, ѝ бяха оставили половината си имение, едно ценно платно на Андрю Уайт, три акварела на Уинслоу Хомър и четирийсет акра гора край Кенет Скуеър, за която един строителен предприемач беше платил баснословна сума. Майката на Каролин, която сега беше на седемдесет и шест и в плашещо добро здраве, живееше с втория си съпруг в Лагуна Бийч и беше важен спомоществовател на Демократическата партия в Калифорния; идваше на изток всеки април и гордо разправяше на всеослушание, че не е като „онези баби“, луди по внуците си. Единственият друг роднина на Каролин, брат ѝ Филип, беше надменен и стиснат стар ерген, по професия физик, полузадушен от майчината си обич. В Сейнт Джуд Гари не беше познавал такъв тип семейства. Още от самото начало той обичаше Каролин и я съжаляваше за нещастното детство, през което беше страдала от липса на внимание. И затова си беше поставил за цел да ѝ осигури едно по-добро семейство.