Снимките обаче вместо да пробудят възбуда у Гари, по-скоро я потискаха. Той се зачуди дали не е стигнал възрастта, в която парите са по-мощен афродизиак от гола руса красавица в секси поза, или дали анхедонията, депресията на самотния баща в мазето, не го е настигнала и тук.
На входната врата се позвъни. Юношески крака затупуркаха по стълбите от втория етаж.
Гари бързо угаси компютъра, качи се и видя Кейлеб да носи голяма кутия с пица нагоре. Гари го последва и се спря за миг на прага на всекидневната, усещаше аромата на „Пеперони“, вслушваше се в мълчаливото дъвчене на жена си и синовете си. На телевизора някаква военна машина, камион или танк, боботеше под съпровода на бойна музика.
– Ще затегнем въжетата, лейтенант. Ще проговорите ли? А сега?
В „Долу ръцете, родители: умения за следващото хилядолетие“, доктор Хариет Л. Шахтман предупреждаваше: „Твърде често днешните разтревожени родители „предпазват“ децата си от т.нар. пагубно въздействие на телевизията и компютърните игри, като в резултат на това ги излагат на много по-голямата вреда от социалното остракиране от страна на връстниците им“.
Гари, на когото като момче му се позволяваше по половин час телевизия на ден и ни най-малко не се чувстваше изолиран, смяташе теорията на Шахтман за извинение най-нехайните родители да задават стандартите, а останалите да снижават своите, за да спазват наложените норми. Но Каролин беше прегърнала тази доктрина с цялото си сърце и тъй като тя беше единственият попечител на амбицията му да не бъде като баща си, а освен това вярваше, че децата се учат от взаимодействието с връстниците си повече, отколкото от лекциите на възрастните, Гари склони глава пред нейната преценка и не поставяше почти никакви ограничения пред момчетата по отношение на гледането на телевизия.
Само че изобщо не беше предвидил, че самият той ще бъде изолиран.
Скри се в кабинета си и отново набра номера в Сейнт Джуд. Безжичният от кухнята все още лежеше на бюрото и му напомняше за предишните неприятности и за предстоящите битки.
Надяваше се да говори с Инид, но вдигна Алфред и го уведоми, че тя е в Рутови на събрание.
– Тази вечер има среща на кварталното дружество.
Гари се поколеба дали да не се обади отново по-късно, но пък не искаше да остави страхът от баща му да надделее.
– Татко, направих едно бързо проучване за „Аксон“. Става дума за компания с много пари.
– Гари, казах ти вече, не желая да ми се бъркаш – отвърна Алфред. – Освен това вече няма смисъл.
– Защо?
– Защото така. Случаят е приключен. Документите са подписани и заверени от свидетел. Ще си удържа разноските за адвоката и край.
Гари притисна два пръста в челото си.
– О, боже! Татко... Намерил си свидетел да подпише? В неделя?
– Ще предам на майка ти, че си я търсил.
– Не пускай документите по пощата! Чуваш ли ме?
– Гари, стига вече.
– Напротив, тъкмо започвам.
– Помолих те да не говорим повече за това. Ако не възнамеряваш да се държиш като почтен възпитан човек, не ми остава друг избор, освен...
– Твоята почтеност е пълна глупост. Възпитанието ти е пълна глупост. Това е слабост! Страх! Пълна глупост!
– Не желая да обсъждам този въпрос.
– Добре, забрави.
– Точно това възнамерявам да сторя. Няма да говорим повече за това. С майка ти ще минем за два дни следващия месец и се надяваме да ви видим тук през декември. Искам всички да се държим като културни хора.
– Без значение какво става под повърхността. Стига да сме „културни“.
– Да, това е същината на моята философия.
– Не и на моята.
– Знам. И точно затова ще прекараме при вас четирийсет и осем часа и нито минута повече.
Гари затвори още по-ядосан. Беше се надявал родителите му да останат цяла седмица през октомври. Искаше да ги заведе да хапнат пай в Ланкастър Каунти, на представление в центъра „Аненбърг“, да отскочат с колата до Поконос, да берат ябълки в Уест Честър, да чуят как Арон свири на тромпет, да отидат на футболен мач на Кейлеб, да се наслаждават на компанията на Джоуна и като цяло да видят колко добре живее синът им, колко заслужава тяхното възхищение и уважение, а четирийсет и осем часа изобщо не бяха достатъчни.