Излезе от кабинета и целуна Джоуна за лека нощ. След това се изкъпа, просна се на голямата дъбова спалня и се опита да намери нещо интересно в последния брой на списание „Инк“. Но наум продължаваше да спори с Алфред.
При гостуването си у дома през март се беше стреснал колко се е влошило състоянието на баща му за двата месеца след Коледа. Алфред постоянно беше на ръба на падането, клатушкаше се по коридорите, залиташе по стълбите, от сандвича му се ръсеха маруля и месо; непрестанно поглеждаше часовника си, погледът му блуждаеше, когато разговорът не го засягаше пряко, старият железен кон се беше устремил към катастрофа и Гари я очакваше всеки момент със свито сърце. Защото кой друг, ако не той, трябваше да поеме отговорността? Инид беше истерична и само мърмореше, Денис живееше в свой измислен свят, а Чип не беше стъпвал в Сейнт Джуд от три години. Кой друг, освен Гари можеше да каже: „Влакът не бива да минава по тези релси“?.
Според него първата и най-важна задача беше да се продаде къщата. Да се опита да вземе възможно най-добрата цена, да премести родителите си в по-малко жилище, ново, по-сигурно, по-евтино, и да инвестира разликата агресивно. Къщата беше единственият ценен актив на Алфред и Инид и Гари си отдели един предобед, за да огледа внимателно целия имот отвътре и отвън. Откри напукана мазилка, ръждиви петна в мивките в банята, надвиснал таван в спалнята. Забеляза дъждовни следи по вътрешните стени на задната веранда, засъхнала сапунена пяна по старата миялна, притеснително бучене във вентилационната система, неравности и дупки по асфалта на алеята, термити в бараката за дърва, дамоклевски надвиснал над капандурата на покрива клон, широки един пръст пукнатини в основите, ронещи се носещи стени, лющеща се боя по черчеветата на прозорците, големи дръзки паяци в мазето, находища от мумифицирани буболечки и скакалци, непривична миризма на мухъл и мръсен канал – накъдето и да погледнеше, виждаше упадък и ентропия. Въпреки че пазарът вървеше нагоре, къщата бързо губеше стойност и Гари си помисли: „Трябва да продадем тази барака веднага, не бива да изпускаме и ден“.
В последното утро от гостуването, докато Джоуна помагаше на Инид да направи торта, Гари закара Алфред до железарския магазин. Веднага щом излязоха на пътя, синът заяви, че сега е моментът да пуснат къщата за продажба.
Алфред, на пътническото място в стария олдсмобил, гледаше право напред.
– Защо?
– Ако пропуснете пролетния сезон – отвърна Гари, – ще трябва да чакате до догодина. Не можете да си позволите да изтървете цяла година. Няма гаранции, че ще сте добре със здравето, а къщата губи стойност.
Баща му поклати глава.
– И аз все това ѝ повтарям. Трябват ни само една спалня и кухня, нищо повече. Да има къде да готви майка ти и къде да седнем. Но все едно говоря на вятъра. Тя не иска да се мести.
– Татко, ако не отидете в някое по-удобно жилище, може да се нараниш. Накрая ще свършиш в дом за стари хора.
– Нямам никакво намерение да ходя в дом.
– Може и да нямаш, но това не означава, че няма да се случи.
Алфред се извърна да огледа старото училище на Гари, край което минаваха.
– Къде отиваме?
– Ще паднеш по стълбите или ще се подхлъзнеш на леда, ще си счупиш таза и ще свършиш в старчески дом. Бабата на Каролин...
– Не чух къде отиваме.
– Отиваме до железарския магазин – отвърна Гари. – Майка иска ключ, с който да усилва и намалява светлината в кухнята.
Алфред поклати глава.
– Любимото ѝ романтично осветление.
– Доставя ѝ удоволствие. А на теб какво ти доставя удоволствие?
– В какъв смисъл?
– В смисъл, че тя се скапва заради теб.
Мърдащите в скута на Алфред ръце сграбчваха само въздух – загребваха несъществуваща купчина жетони за покер.
– Отново ще те помоля да не се бъркаш.
Светлината в късното утро в края на зимата, спокойствието на ненатоварен час в делничен ден в Сейнт Джуд. Гари се чудеше как го понасят родителите му. Дъбовете бяха катраненочерни като накацалите по тях гарвани. Небето беше с цвета на побелялата от нахвърляната сол улична настилка, по която възрастни шофьори от Сейнт Джуд, спазващи приспивните ограничения на скоростта, пълзяха едва-едва към целта си: към големи универсални магазини с кишест топящ се сняг по покривите, облепени с насмолена хартия; към надлеза над изпъстрените с локви автомобилни гробища, щатската психиатрия и радиотелевизионните кули, които излъчваха сериали и игри в етера; към околовръстното и оттам към милионите акри подгизнала провинция, където пикапи затъваха до осите в коловозите, в горите стреляха флоберки и по радиото звучаха само госпъли и китари; към жилищни блокове с един и същ мъждив отблясък във всеки прозорец, завладени от катерици пожълтели тревни площи, тук-там пластмасова играчка, захвърлена в калта, пощальон, който си подсвирква ирландска мелодия и удря силно капаците на пощенските кутии, тъй като мъртвилото на тези улици в този мъртъв час и в този мъртъв сезон може наистина да те убие.