– Доволен ли си от живота си? – попита Гари, докато чакаше светофарът за ляв завой да светне зелено. – Щастлив ли си?
– Гари, не съм добре със здравето...
– Много хора не са добре със здравето. Щом това е твоето извинение – добре, щом искаш да се самосъжаляваш – добре, нямам нищо против, но защо трябва да отнасяш със себе си и мама?
– Утре си тръгваш, нали?
– Какво искаш да кажеш? Че ти ще си седиш в креслото, а мама ще ти готви и ще ти чисти?
– В живота има неща, които човек просто трябва да изтърпи.
– Щом нагласата ти е такава, защо изобщо си правиш труда да живееш? Какво очакваш от живота?
– И аз си задавам този въпрос всеки ден.
– И какво си отговаряш?
– А ти какво си отговаряш? Според теб какво би следвало да очаквам от живота?
– Може да пътуваш.
– Пътувал съм достатъчно. Прекарал съм трийсет години в пътуване.
– Повече време със семейството. С хората, които обичаш.
– Без коментар.
– Какво означава „без коментар“?
– Точно това: без коментар.
– Все още се сърдиш за Коледа.
– Разбирай го, както си искаш.
– Ако още си ядосан за Коледа, бъди така любезен да го изречеш на глас...
– Без коментар.
– Вместо само да намекваш.
– Трябваше да дойдем два дни по-късно и да си тръгнем два дни по-рано. Нищо повече не мога да кажа по въпроса за Коледа. Трябваше да останем четирийсет и осем часа.
– Виновна е депресията ти, татко. Ти си в депресия...
– Както и ти.
– На твое място всеки отговорен човек би потърсил лечение.
– Не чу ли какво ти казах? „Както и ти.“
– Какви ги говориш?
– Не е трудно да се сетиш.
– Не, татко, наистина, какви ги говориш? Аз не седя по цял ден да дремя в креслото.
– Под повърхността точно това правиш – отвърна Алфред.
– Това просто не е вярно.
– Ще видиш. Някой ден.
– Няма! Животът ми е съвсем различен от твоя.
– Помни ми думата. Виждам брака ти и знам какво виждам. Някой ден и ти ще прогледнеш.
– Това са празни приказки. Просто си ми ядосан и не можеш да го преглътнеш.
– Казах ти, не искам да говоря за това.
– Не ми пука какво искаш и какво не искаш.
– И в твоя живот има неща, за които на мен „не ми пука“.
Не би трябвало да го заболи от това, че на Алфред, който грешеше за почти всичко, не му пука за неща от живота на Гари; въпреки това обаче думите го жегнаха.
В железарския магазин остави баща си да плати за електрическия ключ. Вниманието, с което старецът изваждаше банкнотите от тънкия портфейл, и мимолетното колебание, преди да ги подаде на касиера, бяха знак за уважението му към долара, за влудяващата му увереност, че всеки долар е важен.
Когато се върнаха вкъщи, Гари и Джоуна излязоха да поритат топка, а Алфред извади инструменти, спря тока в кухнята и се захвана да монтира превключвателя. Въпреки напредналата му възраст, на Гари не му мина през ума да го спре да не пипа електрическите жици. Но когато се прибра за обяд, се оказа, че баща му е стигнал само до свалянето на стария ключ. Държеше новия като че ли беше детонатор и трепереше, все едно от страх.
– Трудно ми е заради заболяването – обясни той.
– Трябва да продадете къщата – отвърна Гари.
След обяда той заведе майка си и сина си в Музея на транспорта в Сейнт Джуд. Докато Джоуна се катереше по стари локомотиви и обикаляше из изкараната на сух док подводница, а Инид седеше на пейката, за да не натоварва крака си, Гари броеше наум музейните експонати с надеждата, че когато приключи със списъка, ще изпита усещане за някакво постижение. Нямаше сили да се изправи пред самите експонати, пред уморителната им информативност, пред ведрата им проза за народа. „Златният век на парните локомотиви.“ „Зората на летенето.“ „Един век автомобилна безопасност.“ Табелка след табелка отегчителни надписи. Това, което най-силно мразеше в Средния запад, беше колко непривилегирован и обикновен се чувстваше там. С бодряшкия си егалитаризъм Сейнт Джуд упорито му отказваше уважението, на което му даваха право неговите таланти и успехи. О, каква скръб цареше тук! Сериозните провинциалисти от Сейнт Джуд край него изглеждаха любопитни и недепресирани. Доволно пълнеха грозните си глави с факти! Все едно фактите щяха да ги спасят! Нямаше нито една жена дори и наполовина толкова красива или добре облечена, колкото Каролин. Нито един мъж с хубава подстрижка или с плосък корем като него. Но също като Алфред и Инид, всички бяха изключително учтиви. Не се блъскаха в Гари, не заставаха пред него, търпеливо изчакваха да се премести към следващия експонат, за да се приближат, прочетат и ограмотят. Боже, колко мразеше Средния запад! Тук не му достигаше въздух, не можеше да държи главата си изправена. Направо му прилошаваше. Намери убежище в павилиона за сувенири, където купи сребърна тока за колан, две дърворезби върху стари траверси на „Мидланд Пасифик“, калайдисана манерка (всичко това за себе си), портфейл от еленска кожа (за Арон) и компютърна игра за гражданската война (за Кейлеб).