– Ето тук, тате, това е дръжката – надвеси се над него Чип.
– Колко бакшиш му даде? – попита Инид, когато се скриха под козирката на входа, докато шофьорът сваляше багажа.
– Около петнайсет процента – отвърна Чип.
– По-скоро двайсет – измърмори Инид.
– Хубаво, нека се скараме за някакъв си бакшиш!
– Двайсет процента е прекалено, Чип – избоботи Алфред. – Не е разумно.
– Желая ви на всички приятен ден – рече шофьорът без осезаема ирония.
– Бакшишът се дава за обслужването и държанието – занарежда Инид. – Ако обслужването и държанието са изключително добри, може и да дам петнайсет процента. Но ако винаги даваш...
– Цял живот съм страдал от депресията – заяви Алфред или поне така прозвуча.
– Какво? – сепна се Чип.
– Голямата депресия ме промени. Промени значението на парите.
– Говориш за икономическата депресия?
– Защото в такъв случай, когато обслужването е изключително добро – или пък лошо – продължи Инид, – няма как да го покажеш в парично изражение.
– Един долар все още е много пари – каза Алфред.
– Петнайсет процента само ако обслужването е изключително, наистина изключително.
– Чудя се защо си говорим точно за това – рече ѝ Чип. – Защо точно за това, а не за нещо друго.
– И двамата много искаме – отвърна Инид – да видим къде работиш.
Портиерът на Чип, Зороастър, изскочи да помогне с багажа и вкара Ламбъртови в често запецващия асансьор. Инид каза:
– Онзи ден срещнах в банката твоя приятел Дийн Дриблет. Всеки път ме разпитва за теб. Много се впечатли, като му казах къде работиш.
– Дийн Дриблет ми е съученик, а не приятел.
– Неотдавна му се роди четвърто дете. Нали ти казах, че той и жена му си построиха огромна къща на „Перъдайс Вали“, Ал, ти беше преброил осем спални, нали?
Алфред се взираше ококорено в нея. Чип натисна копчето за затваряне на вратата.
– С баща ти отидохме на празненството по случай нанасянето им през юни – продължи Инид. – Беше невероятно. Бяха поръчали кетъринг и имаше пирамиди от скариди. Скариди, подредени на пирамиди. Не бях виждала такова нещо.
– Пирамиди от скариди – измърмори Чип.
Вратата на асансьора най-сетне се затвори.
– Но къщата е много хубава. Има най-малко шест спални и както е тръгнало, нищо чудно да ги напълнят всичките. Дийн е невероятно преуспял. Започна с фирма, която предлага грижи за градината, защото погребенията не били за него, нали знаеш, че пастрокът му е Дейл Дриблет, „Погребална агенция Дриблет“, а сега навсякъде има негови реклами и дори е направил здравен фонд. Четох във вестника, че е най-бързо растящият здравен фонд в Сейнт Джуд, казва се „Ди Ди Кеър“, също както фирмата му за грижи за градината, и сега има реклами и за здравния фонд. Ето това за мен е истински предприемач.
– Мнооого бавен асансьор – отбеляза Алфред.
– Сградата е отпреди войната – обясни обидено Чип. – Хората се избиват да живеят в нея.
– Знаеш ли, какво е замислил той за рождения ден на майка си? Иска да я изненада, но на мен ми каза. Ще я заведе в Париж за осем дни! Два билета първа класа, осем нощувки в „Риц“. Ето такъв е Дийн, цени семейството. Можеш ли да повярваш, такъв подарък! Ал, ти каза, че само къщата струва поне един милион, нали? Ал?
– Къщата е голяма, но зле направена – отсече изненадващо разпалено Алфред. – Стените са като от картон.
– Всички нови къщи са такива – рече Инид.
– Нали ме попита какво мисля за къщата? На мен ми се стори твърде претенциозна. И скаридите също ми се видяха претенциозни. Не ми харесаха.
– Може да са били замразени.
– Хората лесно се впечатляват от такива работи – продължи Алфред. – Месеци наред обсъждат пирамидите от скариди. Нали виждаш – обърна се към Чип, все едно той беше безпристрастен наблюдател, – майка ти още говори за тях.
За момент на Чип му се стори, че баща му се е превърнал в симпатичен непознат старец; обаче много добре знаеше, че под тази си външност Алфред е човек, който може да крещи и да наказва строго. При последното си гостуване при родителите си в Сейнт Джуд преди четири години Чип беше завел тогавашната си приятелка Рути, изрусена млада марксистка от Северна Англия, която първо нанесе безчет оскърбления на Инид (запали цигара вътре, подигра се на висок глас на любимите на Инид акварели на Бъкингамския дворец, слезе на вечеря без сутиен, изобщо не вкуси специалната „салата“ от воден кестен, зелен грах и кубчета чедър в тежък майонезен сос, която Инид приготвяше само за празници), а след това успя да предизвика Алфред да заяви, че „черните“ ще провалят страната, че „черните“ не могат да живеят заедно с белите, че те очакват държавата да се грижи за тях, не знаят какво е упорит труд, че най-вече им липсва дисциплина, че накрая всичко ще свърши с кланета по улиците, кланета по улиците, че изобщо не го интересува какво мисли за него Рути, че тя е на гости в неговия дом и в неговата страна и няма право да критикува това, което не разбира; Чип, който беше предупредил Рути, че родителите му са най-тесногръдите хора в Америка, ѝ се беше усмихнал: „Виждаш ли? Точно както ти казах!“. Когато Рути му би шута три седмици след това, тя отбеляза, че той прилича на баща си много повече, отколкото си дава сметка.