Сипа си едно последно малко бренди, докато Инид с недоволни резки движения събираше подгизнали остатъци от храна от мивката.
– Какво трябва да направя според теб? – попита тя.
– Продайте къщата. Още утре се обади на някоя агенция.
– И да се преместим в някой тесен нов апартамент? – Инид изтръска гнусните мокри остатъци в кофата за боклук. – Когато се налага да отида някъде, Дейв и Мери-Бет канят баща ти на обяд. На него му е приятно, а аз съм спокойна, че е с тях. Миналата есен, когато той искаше да посади нов тис, но не успя да извади дънера на стария, Джо Пърсън дойде с кирка и двамата работиха заедно цял следобед.
– Изобщо не е трябвало да се хваща да сади тис – отвърна Гари, който вече съжаляваше, че си е сипал толкова малко бренди. – Нито пък да копае с кирка. Та той едва се крепи на краката си!
– Гари, знам, че не можем да останем тук завинаги. Но искам да направим една последна хубава семейна Коледа у дома и...
– Ще помислиш ли за преместването, ако се съберем тук за Коледа?
Нова надежда разведри лицето ѝ.
– С Каролин ще дойдете ли?
– Нищо не мога да обещая. Но ако това ще ти помогне да приемеш раздялата с къщата, със сигурност ще си помислим...
– Ще е прекрасно, ако дойдете. Прекрасно!
– Но, майко, да бъдем реалисти.
– Нека мине тази година – рече Инид, – нека посрещнем Коледа тук, както иска Джоуна, и ще видим!
След завръщането му в „Честнът Хил“, анхедонията му се беше задълбочила. Като занимание за зимата се беше хванал да направи от стотиците часове домашни видеозаписи един гледаем двучасов филм „Най-големите хитове на семейство Ламбърт“, от който после да изкара хубави копия и може би да ги разпрати като „видеокартичка за Коледа“. При последния монтаж, докато за пореден път преглеждаше любимите семейни сцени и ги озвучаваше с фрагменти от любимите си песни (Wild Horses, Time After Time и т.н.), усети, че е започнал да намразва както записите, така и песните. А когато в новата тъмна стаичка се зае с „Двестате най-хубави снимки на семейство Ламбърт“, откри, че вече не му е приятно да гледа и застиналите физиономии във фотографиите. В продължение на години си беше играл наум с „Двестате най-хубави снимки на семейство Ламбърт“, все едно бяха идеално балансиран взаимен фонд, с наслада избираше образите, които беше сигурен, че трябва да попаднат в албума. А сега се питаше кого освен себе си се опитва да впечатли с тях. Кого се мъчеше да убеди и в какво? Завладя го странен импулс да изгори старите любими снимки. Но тъй като целият му живот беше замислен като поправка на бащиния, а той и Каролин отдавна бяха постигнали съгласие, че Алфред е в клинична депресия, която – това беше всеизвестно – е генетично обусловена и се предава по наследство, Гари нямаше друг избор, освен да продължи да се бори с анхедонията, да продължи да стиска зъби, да продължи да прави всичко по силите си да се забавлява...
Събуди се с тръпнеща ерекция, Каролин беше до него под завивките.
Лампата на нощното му шкафче все още беше светната, но иначе в стаята беше тъмно. Каролин лежеше като в саркофаг – по гръб и с възглавница под коленете. През мрежата на прозореца се процеждаше хладен влажен дъх на уморено лято. Листата на чинара, чиито долни клони висяха край прозорците, не трепваха.
На нощното шкафче на Каролин беше захлупена книга с твърди корици, „Златната среда: как да спестим на децата си нашето детство“ (Карън Тамкин, доктор на науките, 1998 г.).
Тя като че ли спеше. Дългата ѝ мишница, която поддържаше стегната с плуване три пъти в седмицата в „Крикет Клъб“, лежеше отпусната до тялото ѝ. Гари се взря в малкото носле, широката червена уста, русите косъмчета и матовите капчици пот по горната устна, ивицата бяла кожа между края на тениската и ластика на старите шорти от колежа. Гърдата ѝ надигаше тениската, тъмното очертание на зърното прозираше през опънатата тъкан...
Посегна да я погали по главата и цялото ѝ тяло подскочи, все едно ръката му беше дефибрилатор.
– Какво ти става?
– Кръстът ужасно ме боли.
– Преди един час ти нямаше нищо и се смееше. А сега пак те боли.
– Действието на ибупрофена е отминало.
– Тайнственото завръщане на болката.
– Не си ми казал една мила дума, откак се секнах.
– Защото лъжеш как се секна – рече Гари.
– О, боже, пак ли?
– Не са виновни двата часа ритане на топка и тичане в дъжда, а телефонът.