10. В страданието няма нищо полезно.
Беше следвал това верую в продължение на години – беше се чувствал дълбоко задължен на Каролин за всяка дума – и сега се чудеше каква част от него отговаря на истината. Може би нито една.
– Утре сутринта ще се обадя на агенцията за билети – оповести той.
– По-добре – отвърна веднага Каролин – се обади на доктор Пиърс. Трябва да поговориш с някого.
– Предпочитам да говоря с човек, който зачита истината.
– Искаш истината? Искаш да разбереш защо отказвам да дойда? – Тя се надигна и се приведе към него под странен ъгъл заради секнатия си кръст. – Наистина ли искаш да знаеш?
Гари затвори очи. Щурците навън звучаха като ромоляща в тръби вода. От далечината се чуваше ритмичен, дрезгаво стържещ кучешки лай.
– Истината е, че четирийсет и осем часа са напълно достатъчни според мен. Не искам за децата ми Коледа да е караници и препирни. Което явно за момента е неизбежно. Майка ти се появява с трупана триста и шейсет дни коледна лудост, която я е обзела още от януари, и започва да врещи: „Къде е онова финландско еленче? Не го ли харесвате? Защо не сте го закачили? Къде е? Къде е? Къде е финландското еленче?“. Тя е луда на тема храна, пари, дрехи, мъкне цели десет куфара багаж, което преди съпругът ми смяташе, че не е съвсем нормално, а сега изведнъж, като гръм от ясно небе, той застава на нейна страна. Трябва да обърнем къщата с главата надолу, за да намерим евтината кичозна фигурка, защото имала сантиментална стойност за майка ти...
– Каролин...
– И когато се оказа, че Кейлеб...
– Не си права.
– Моля те, Гари, остави ме да довърша! Когато се оказа, че Кейлеб е направил нещо, което всяко нормално момче на неговата възраст би сторило с кичозен боклук, намерен в мазето...
– Не искам да те слушам!
– Не, проблемът не е, че зорката ти майка е вманиачена по някакъв кичозен финландски боклук, не, това не е проблемът...
– Става дума за ръчно изработен, скъп...
– Не ми пука дори и да струва хиляда долара! Откога наказваш сина си за лудостта на майка си? Изведнъж искаш да се държим, все едно сме 1964 година и живеем в Пеория. „Всичко в чинията се изяжда!“ „Сложи си вратовръзка!“ „Без телевизия довечера!“ И се чудиш защо ти се сърдим! Чудиш се защо Арон се блещи, когато майка ти влезе в стаята! Държиш се така, все едно те е срам от нас. Сякаш докато тя е тук, ти се опитваш да се преструваш, че живеем по някакъв начин, който тя би одобрила. Само че, Гари, ние няма от какво да се срамуваме. Майка ти би трябвало да се срамува. Постоянно ми виси на главата в кухнята и мърмори, като че ли всяка седмица пека пуйка, обърна ли ѝ за миг гръб, бърза да хвърли половин кило мас в тавата, и веднага щом изляза, наднича в кофата за боклук, все едно е някакъв инспектор по храната, вади разни неща от кофата и ги дава на децата ми...
– Картофът беше в мивката, не в кофата за боклук, Каролин.
– И ти я защитаваш! Излиза навън и рови в контейнера, за да намери още някаква мръсотия, за която да мърмори, през пет минути ме пита: „Как ти е кръстът? Как ти е кръстът? Как ти е кръстът? Пооправи ли ти се кръстът? Сега кръстът ти по-добре ли е? А всъщност какво му има? Отпусна ли те кръстът? Как ти е кръстът?“. Само си търси поводи да недоволства и на всичкото отгоре се опитва да нарежда на децата ми как да се обличат за вечеря в моята къща, а ти не ме подкрепяш! Не ме подкрепи, Гари. Започна да ѝ се извиняваш, което не го разбирам, но повече това няма да се повтори. Според мен брат ти постъпва най-правилно. Той е симпатичен, умен и забавен мъж, който е достатъчно честен да каже какво приема и какво – не, по отношение на семейните сбирки. А майка ти се държи така, все едно брат ти е най-големият провал и срам за семейството! Нали искаше истината? Истината е, че не мога да понеса още една такава Коледа. Ако толкова държиш да се съберем с родителите ти, ще го направим на наш терен. Както ми обеща, че ще бъде винаги.
Мастиленочерен облак се беше спуснал над съзнанието на Гари. В обичайния си нощен следмартиниев срив беше стигнал до онзи момент, в който усещане за неспасяема безизходица похлупваше тежко бузите, челото, клепачите, устните му. Разбираше до каква степен майка му вбесява Каролин, но в същото време не приемаше и почти нищо от изреченото от съпругата си. Красивото дървено еленче например беше прибрано в надписана кутия, а Кейлеб беше счупил двата му крака и беше заковал пирон в главата му; Инид беше взела цял печен картоф от мивката и го беше срязала, за да го даде на Джоуна; Каролин не беше изчакала свекърва си да си тръгне, преди да хвърли в контейнера за боклук розовия халат от полиестер, който Инид ѝ беше подарила за Коледа.