О, мизантропия и яд! Гари искаше да се наслаждава на богатия си охолен живот, но страната изобщо не му помагаше. Навсякъде край него милиони току-що пръкнали се милионери се бяха посветили на абсолютно същото занимание да се чувстват изключителни: да купуват съвършено запазени викториански мебели, да карат ски по девствени склонове, да познават лично майстор-готвача, да открият плаж без следа от човешки крак. Освен тях имаше още десетки милиони млади американци, които не разполагаха с пари, но въпреки това се стремяха да бъдат „готини“. А тъжната истина бе, че не всеки можеше да бъде изключителен, не всеки можеше да бъде готин, защото кой тогава щеше да е обикновен? Кой щеше да се нагърби с неблагодарната работа да бъде неготин?
Е, все още си оставаха жителите на провинцията, собствениците на миниванове от Сейнт Джуд, които цял живот облепваха колите си с ваденки, имаха петнайсет-двайсет килограма излишно тегло, подстригваха се по войнишки и носеха потници в убити цветове. Но през последните години Гари наблюдаваше с нарастваща тревога, трупаща се като напрежение в тектонична плоча, как това население се стича от Средния запад към по-готиното крайбрежие. (Самият той беше част от това бягство, разбира се, но го беше направил по-рано, а каквото и да си говорим, първенството във времето си имаше своите привилегии.) В същото време ресторантите в Сейнт Джуд изневиделица се окичиха с европейско лустро (изведнъж чистачките започнаха да отбират от сушени домати, а свинарите от селата от крем брюле) и пазаруващите в големия универсален магазин близо до дома на родителите му се носеха с надменно самочувствие, дразнещо подобно на неговото; електроуредите в Сейнт Джуд бяха не по-малко мощни и готини от тези в „Честнът Хил“. На Гари му се искаше миграцията към крайбрежието да бъде забранена и всички в Средния запад да се върнат към яденето на вредни тестени храни, да се обличат в грозни безформени дрехи и да играят детски игри, така че да се съхрани стратегическият национален резерв от простоватост и некултивиран вкус, който да даде възможност привилегированите хора като него самия да се чувстват изключително цивилизовани...
Стига, заповяда си той. Унищожителният копнеж да бъдеш специален, желанието да бъде върховен господар в своето господство беше пореден предупредителен знак за клинична Д.
А и без това онзи с дванайсетте хиляди акции от „Ексон“ не гледаше него, а голите крака на Денис.
– Полимерните нишки – обясняваше Еберле – се свързват хемотаксично с активните нервни пътища и така улесняват освобождаването на електрически импулси. Все още не сме разгадали напълно този процес, но ефектът е, че всяко действие, което извършва в този момент пациентът, става по-лесно и по-приятно за повторение. Постигането – дори и временно – на подобен резултат е невероятен клиничен успех. Но ние, в „Аксон“, намерихме начин да задържим този ефект завинаги.
– Само гледайте... – измърка говорителят.
5. Сега е ваш ред да се потрудите!
Нарисувано човече поднесе чаша чай към устните си с трепереща ръка и няколко нервни пътища в нарисуваната му глава замъждукаха. След това човечето изпи електролитите „Коректол“, нахлупи си каската „Еберле“ и отново хвана чашата. Искрящи микротубули се появиха върху ярко блесналите активни пътища. С непоклатима като скала ръка нарисуваното човече върна чашата с чай върху чинийката.
– Трябва да запишем татко за клиничните изпитания – прошепна Денис.
– Защо?
– Ами това е за паркинсон. Може да му помогне.
Въздишката на Гари прозвуча като спихваща гума. Как беше възможно една толкова очевидна идея да не му мине през ума? Засрами се от самия себе си и в същото време се ядоса на Денис. Насочи безадресна усмивка към екрана, все едно не я беше чул.
– След като пътищата бъдат идентифицирани и стимулирани – продължи Еберле, – вече сме съвсем близо до същинската морфологична корекция. И тук, както във всичко останало в съвременната медицина, тайната е в гените.
6. Помните ли хапчетата, които пихте миналия месец?
Преди три дни, в петък следобед, Гари най-сетне беше успял да се свърже с Пъдж Портли от „Хеви и Ходап“. Портли звучеше изключително изнервен.
– Гари, извинявай, тук е лудница – занарежда той, – но слушай, друже, говорих с Дафи Андерсън за твоята молба. Дафи каза: да, разбира се, няма проблем, ще отделим петстотин акции за един добър клиент от „СенТръст“. Така че всичко е наред, нали, друже? Наравно ли сме?
– Не – отвърна Гари. – Ставаше дума за пет хиляди, не за петстотин.