– Как е психически? – попита Финч.
Денис отвори уста, но в първия момент от нея не излезе нищо.
– Добре – отвърна тя, след като се посъвзе. – Добре е.
– Няма деменция?
Денис облиза устни и поклати глава.
– Няма. Понякога губи представа къде е, но... не, няма.
– Объркването може да е от лекарствата – рече Финч – и ако е така, е поправимо. Но деменцията и алцхаймер не влизат в обхвата на втория етап от изпитанията.
– С акъла си е – каза Денис.
– В такъв случай, ако е в състояние да изпълнява нашите указания и има желание да дойде на изток през януари, Кърли може да се опита да го включи. Ще се получи добра история за медиите.
Финч извади визитка, сърдечно стисна ръката на Денис, по-хладно тази на Гари и пое към обкръжилата Дафи Андерсън тълпа.
Гари я последва и я хвана за лакътя. Тя сепнато се обърна.
– Слушайте, Мерили – прошепна той, тонът му говореше: „Хайде да бъдем реалисти, ние, възрастните, може да си спестим тези глупости с приятните приказки“. – Радвам се, че според вас от баща ми ще излезе „добра история“. И е много щедро от ваша страна да му дадете пет хиляди долара. Но според мен вие имате нужда от нас повече, отколкото ние от вас.
Финч махна на някого и му даде знак, че идва след секунда.
– Всъщност ние изобщо не се нуждаем от вас. Така че не съм сигурна за какво точно става дума.
– Семейството ми иска да закупи пет хиляди акции от вашата емисия.
Тя се изсмя като изпълнителен директор, работещ по осемдесет часа седмично.
– Точно това искат и всички останали тук! Затова сме довели инвестиционни банкери. Извинете ме, моля...
Директорката на „Аксон“ се дръпна и изчезна. В стълпотворението от тела на Гари му беше трудно да диша, беше бесен на себе си, задето се беше унизил да се моли, беше бесен, че позволи на Денис да го придружи, беше бесен, че е Ламбърт. Закрачи устремено към вратата, без да изчака сестра си.
Между „Четирите сезона“ и съседния небостъргач с офиси имаше направена от някоя корпорация градинка, която беше толкова богато засадена с цветя и безукорно поддържана, че приличаше на компютърно изображение на райско кътче от търговски сайт в интернет. Щом навлязоха в нея, Гари най-сетне намери отдушник да излее гнева си.
– И къде, по дяволите, си мислиш, че ще отседне татко, ако дойде тук?
– В началото при мен, после при теб – отвърна Денис.
– Ти си на работа по цял ден. А татко заяви, че не желае да остане у дома повече от четирийсет и осем часа.
– Няма да е като миналата Коледа. Повярвай ми. В неделя останах с впечатлението...
– А и как ще ходи до Швенксвил два пъти седмично?
– Какво ти става, Гари? Не искаш ли татко да се пробва с новото лечение?
При появата на връхлитащите разгневени противници, двама служители от близките офиси побързаха да освободят една мраморна пейка. Денис седна и ядосано скръсти ръце. Гари обикаляше край нея с юмруци на кръста.
– През последните десет години татко не си е мръднал пръста, за да се погрижи за себе си – заяви той. – Седи си в проклетото синьо кресло и се самосъжалява. Не знам защо си мислиш, че изведнъж ще започне...
– Ако повярва, че може да го излекуват...
– И защо? За да изкара в депресия още пет години и да умре нещастен на осемдесет пет, вместо на осемдесет? Какво ще спечели от това?
– Може би е в депресия, защото е болен.
– Извинявай, но това са глупости, Денис. Пълни глупости! Той е в депресия отпреди да се пенсионира. Беше в депресия още когато нямаше никакви проблеми със здравето.
На няколко метра от тях бълбукаше малък фонтан и създаваше някакво усещане за лично пространство. В оградения от околните покриви правоъгълник частно небе се беше появило едно свободно облаче. Слънчевите лъчи падаха косо и не прежуряха.
– А ти какво щеше да правиш, ако майка само ти мърмори да излезеш навън, непрестанно ти върви по петите и се държи така, все едно изборът ти на кресло е морален проблем? Колкото повече му опява да стане и да се раздвижи, той толкова повече си седи. И колкото повече си седи, толкова...
– Денис, живееш в някаква приказна измислица.
Тя го изгледа с омраза.
– Не ми се прави на големия батко! Ти също живееш в измислица, но твоята е, че татко е някаква износена стара машина. Той е човек, Гари. Има си душа. И е добър с мен, поне...
– Да, но с мен не е – прекъсна я Гари. – И е егоистичен и груб към майка. Ако питаш мен, щом иска да си стои в креслото и да си проспива живота, нямам нищо против. Даже ми харесва. Съгласен съм. Но първо нека да изнесем това кресло от триетажната къща, която се събаря и обезценява. Нека осигурим на мама малко качество на живот. А той може да си седи в креслото и да се самосъжалява, докато свят светува.