– Тя обича къщата. За нея къщата е качество на живот.
– Значи, и тя живее в някакъв измислен свят! Какво като обича къщата, след като трябва да върви по петите на стареца двайсет и четири часа в денонощието!
Денис присви очи и издуха кичур коса от челото си.
– Ти живееш в измислен свят – заяви тя. – Смяташ, че ще бъдат щастливи в двустаен апартамент в град, в който познават само теб и мен. А знаеш ли за кого е удобно това? За теб!
Той размаха ръце.
– За мен, така ли? Писна ми да се тревожа за къщата в Сейнт Джуд. Писна ми да пътувам постоянно до там. Писна ми да слушам колко е нещастна майка. Това, което е удобно за мен и за теб, е за предпочитане пред онова, което не е удобно за никого. Майка живее с инвалид. Той си е изпял песента, свършил е, финито, край, платил си е дивидентите. А тя все още си мисли, че ако баща ни положи малко усилия, всичко ще бъде наред и животът ще е както преди. Е, имам новина за вас: това няма как да стане.
– Ти не искаш той да се оправи.
– Денис – Гари разтърка очи. – Имаха пет години, преди да се разболее. И какво правеше той по цял ден? Гледаше местните новини и чакаше мама да му сготви. Това е реалността. Искам да се махнат от онази къща...
– Гари...
– Да се настанят в дом някъде тук и не ме е страх да го кажа.
– Гари, чуй ме! – Денис се приведе към него, настойчивата ѝ доброжелателност го раздразни още повече. – Татко може да дойде при мен за шест месеца. И двамата могат да дойдат, ще им нося храна от ресторанта, не е проблем. Ако той се почувства по-добре, ще се върнат у дома. Ако не се оправи, ще имат шест месеца да видят дали им харесва да живеят във Филаделфия. Какво му е лошото на това?
Не знаеше какво му е лошото. Но вече чуваше жлъчните възхвали на Инид колко е прекрасна Денис. И тъй като не можеше да си представи Каролин и Инид да живеят в разбирателство в една къща шест дни, камо ли шест седмици или шест месеца, не беше в състояние, дори и формално, да предложи да приеме родителите си у дома.
Вдигна поглед към ярката белота, която подсказваше за приближаването на слънцето иззад небостъргача. Хризантемите, бегонията и летните гербери в лехите бяха като манекенки по бикини в музикален видеоклип, засадени разцъфнали в съвършенство и обречени на изтръгване, преди цветовете им да успеят да опадат, преди листата им да се покрият с черни точки и да окапят. Гари винаги беше харесвал корпоративните градини като сцена за действията на привилегированите, като символ на разглезеността, но не биваше да иска прекалено много от тях. Не биваше да идва при тях в мигове на нужда.
– Както желаеш – заяви той. – Чудесен план. Щом си решила да се нагърбиш с черната работа, нямам нищо против.
– Добре, остави черната работа на мен – веднага се съгласи Денис. – А какво ще правим за Коледа? Татко държи и вие да дойдете.
Гари се изсмя.
– И той ли е намесен вече!
– Прави го заради мама. А тя наистина, ама наистина го иска.
– Разбира се, че го иска. Та тя е Инид Ламбърт. Какво би искала Инид Ламбърт, ако не Коледа в Сейнт Джуд?
– Аз мисля да отида – каза сестра му. – Ще се опитам да замъкна и Чип и според мен и вие петимата трябва да дойдете. Всички трябва да се съберем – заради тях.
Затрептялата в гласа ѝ добродетелна нотка накара Гари да стисне зъби. Лекция за Коледа беше последното, от което имаше нужда в този октомврийски следобед, когато стрелката, отчитаща наличието на трети фактор, клонеше към яркочервената нула.
– Татко беше малко странен в събота – продължи Денис. – Каза: „Не знам още колко време ми остава“. И двамата говореха така, все едно това е последната им Коледа. Беше доста притеснително.
– Разчитай на мама да подбере точните думи за емоционална принуда! – възкликна Гари.
– Да, така е. Но мисля, че този път си вярваше.
– Не се и съмнявам! Но ще си помисля! Само че, Денис, не е толкова лесно да се вдигнем и петимата. Изобщо не е толкова лесно! Особено когато е много по-разумно да останем тук! Нали? Нали?
– Знам, съгласна съм – отвърна спокойно сестра му, но пак настоя: – Имай предвид, че това ще е само едно изключение.
– Казах, че ще си помисля. Нищо повече не мога да направя! Ще си помисля! Ще си помисля! Доволна ли си?
Изблиците му я озадачиха.
– Добре, хубаво. Благодаря ти. Само че въпросът е...
– Какъв е въпросът? – Гари ѝ обърна гръб, направи няколко крачки и изведнъж пак се обърна към нея. – Хайде, слушам те, какъв е въпросът?
– Ами мислех си...
– Виж, вече закъснявам с половин час. Трябва да се връщам в офиса.