Ето вече месец имаше, откак тя беше учителка. Тя внимателно се взираше в живота на селените и в Глушиново, и в околните села, които бе посетила, а не виждаше никакви последствия от някаква си просветителна деятелност. А тоя „тъмен и нещастен народ“ не й се виждаше окаян и убит. Напротив, тия хорица изглеждаха щастливи и весели. Всички жени, с които се запозна, й се сториха умни, работливи и доволни от положението си. Момите и ергените правеха весели хора и лудо се закачаха по кладенците. Те даже я ловиха на хоро и ней беше тъй весело, тъй весело тогава… Струваше й се, че тя ще развали целия тоя щастлив и идиличен живот на тия хора, ако само рече да ги повика на неделно училище. От друга страна, тя бе видяла как бирникът събра житото из хамбара на един селянин, как приставът откара за дългове няколко говеда от селото, слуша как двама агитатори пред изборите безбожно лъжеха хората в кръчмата. Всеки ден тя гледаше десетки жени как се трупаха болни или с болни деца на ръце пред къщата на баба Марта врачката. Виждаше как често там докарват с кола някой болник, сух, печален, приличен на мъртвец… И тя си мислеше: тия хора действително имат нужда от помощ. Но как да им се помогне? Може ли учителят сам да им помогне и как?
Слънцето клонеше на запад все със същата меланхолична усмивка. Глушиново беше вече пред тях. Черковният кръст блещеше като звезда над синия купол и красеше тъмнозеления пейзаж на селото, който бе почнал да мята тъмна есенна премяна.
Богданов и Ангелина влязоха мълчеливи в селото. И двамата размишляваха в себе си върху всички тия въпроси, които ги занимаваха по пътя. Тъкмо когато щяха да се разделят, те бидоха спрени от една страшна сцена: на пътя до една плетена вратничка един къс тунтурест селянин немилостиво биеше жената си с дълъг лесков прът и ожесточено псуваше. Тя, захлупена по очите си в буренът, скимтеше като куче и не правеше нито едно отбранително движение. На пътя в уплаха се натрупаха жени и мъже и само гледаха. Никой не искаше да прийде да отърве бедната женица. Мъжът спря ударите и ритна жена си презрително, па се обърна към тълпата и заразправя с ръмжение:
— Безобразница — заварих я, знаете, с оня… море, аз одавна я шлекам, ама… Той, синковецът, избяга, ама ще ми падне в ръцете…
И той с ново ожесточение се обърна към неподвижно лежащата жена и пак размаха пръта.
— Стани… махни се от очите ми, че ще те пребия! — В навалицата стоеше един безобразен черен калугер, дрипав и потен. Той почна цинично и дебело да се смее, като удряше нечистите си ботуши с камшикът, който играеше в ръцете му.
— Она си го е тражила… пада й се! — проговори той.
Ангелина се възмути.
— Не те е срам — произнесе презрително тя, цяла треперяща и забравена от гняв. — И ти си свещеник!
Богданов я хвана за ръката.
— Що ти трябва! Я да си отидем…
— Не може ли да се помогне на тая жена? Тоя звяр ще я убие! — рече Ангелина.
— Дето скърца вратата, пръст не туряй. Остави ги, жена му е — воля му е.
— Ама това е възмутително, господин Богданов.
— Е, какво ще му правиш?
В това време жената изпищя грозно. Мъжът й беше я хванал яко за плетника на косата и я теглеше бездушно към вратницата.
— Вън! Да те не гледам!
Лицето на жената беше кърваво, по очите й имаше синини.
Ангелина изтръпна. Тя, гневна и треперяща, разбута навалицата, влезе мигом във вратницата и сграбчи със слабите си ръце ръцете на селянина.
— Ти луд ли си, бе човек! Остави жената…
Човекът се спря за миг, па отново избухна:
— Ти, учителко, се не мешай, то не е твоя работа.
— Остави жената… Ще я пребиеш!
— Тя е моя жена, хайде махай се!
И той тласна силно Ангелина. Тя отскочи настрана, безсилна и развълнувана до сълзи. Една млада булка я замоли да си отиде. А мъжът пак заудря вече пребитата жена.
Но две яки ръце го хванаха отзад.
— Стояне, да мируваш!
Това беше един млад момък, облечен в хубави граждански дрехи, с яка и пардесю, с ловджийска пушка на рамо. Зад него махаха опашки два шарени палаши.