Това благодушно лице, което приветливо се усмихна срещу Ангелина, я предразположи и ободри.
— Какво, какво правиш, учителко, привикна ли вече на село? — заговори поп Тодор, след като отговори на поздрава. — Гражданите май мъчно привикват на селския живот… Че влезте де. Елено, въведи даскалицата вътре!
— Че какво ще правя вътре? — отговори Ангелина някак смутено, като натисна ръцете си в джобовете на дългото си пардесю. — Аз дойдох при вас… собствено… за една работа.
Думата собствено тя произнесе съвсем не на място и затова направи една кисела гримаса на себе си.
— Добре де, добре. Влез в къщи, па ще си поговорим… Ти идвай по-често. Наша Еленка вече те обича и постоянно за теб разправя — рече попът, като отпъди с ръце прасенцата.
— Дядо попе, аз дойдох да ти разправя нещо. Снощи ми се случи една история, която ми направи силно впечатление.
Ангелина почна да разправя подробно за всичко, което снощи беше се случило. Попът слушаше внимателно и се усмихваше. Ангелина разправяше като дете, бързо и живо, и правеше големи и смешни жестове с ръце. Когато свърши, тя някак си се заекна.
— Я гледай, я гледай! — зачуди се попа и запита: — После?
— Аз искам да ви помоля, дядо попе, ако може да направите всичко възможно, за да се разделят тия хора. Тя отдавна искала това, ала — простотия… Не знае ни къде да попита за съвет, ни как да постъпи…
Поп Тодор втренчено гледаше младата учителка с детинско лице и сериозният тон на думите й и на желанията й го разсмеши. Той бавно се повдигна и изправи могъщата си снага, па потупа даскалицата бащински по рамото.
— Ти, учителко, си приказваш като едно дете… Не си разбрала още ти нашия живот.
И той почна да се смее тъй, както би се смял на едно дете, което би направило невинна и весела глупост, за да го вземат за възрастно.
— Как така? — възрази обидено Ангелина. — Може ли да се оставят живи хора в такова грозно положение? Най-после трябва да се защити тая жена…
— Учителко, теб не ти трябва да се бъркаш в тия работи. Тук ето вече 40 години как служа, аз не съм видял нито един развод да стане. Това е лош пример… лош! Имало е и бой, и убийства, и какво не, но до развод работата не е дохаждала.
— Животът на тия хора трябва да е ужасен — произнесе Ангелина. — Той всеки ден я е бил.
— Ще я бие, ще я бие, па ще му омръзне и ще престане да я бие. Той я бие, но я обича. Аз ги знам… А тя, дето иска да се разведе, прави това само да го сплаши. Само да иде човек да й рече: Марто, закона ви разделя със Стоян, той не иска и не признава такъв живот, да видиш ти как Марта ще се обеси на врата на своя хубостник и как ще реве… Ти, учителко, трябва по-добре да разбереш тия хора. Вярвай, че да чуят, че си ме молила да ги разведа, ще те кълнат и двамата, па може и някой скандал да ти направят. Ето защо е добре да си стоиш настрана. Това си е чисто тяхна работа, а не е нито твоя, нито моя.
— Моя и да не е, но твоя, мисля, че е — възрази Ангелина.
— Моя работа е да ги венчея, оттам нататък да правят каквото знаят — разтвори широко ръцете си дядо поп и настави по-ниско: — Ти, учителко, най-добре гледай си децата в училището, па си трай… Нашите хора господ не може да ги оправи, та ти ще ги оправиш!
Ангелина излезе от дядови попови разочарована, тъжна и мрачна. Мисълта, че тя от никого не среща поддръжка и съчувствие, я отчайваше.
„Ах, какво трънливо поприще! — помисли тя. — И аз желая да работя… Мога ли самичка, мога ли? Аз даже не настоях пред попа силно.“
Тя си спомни веднага неговите думи: ти не ги познаваш нашите хора… Наистина, тя не ги познава. Това й отне възможността да настоява. „Все пак има работа за нас тук, продължаваше да мисли тя, има, но как трябва да се работи?“
Като минаваше пред къщата на Марта врачката, тя видя, че там пред портата се спря една кола, карана от една млада булка. Ангелина разбра, че карат болник, и се приближи до колата. Вътре върху постилка от сено, увит в черги, лежеше млад мъж, немощен, блед и изсъхнал. Едно подухване сякаш можеше да го отнесе като лист. Полуотворените му уста едвам мърдаха от слабото му дихание. Очите безжизнено и смътно гледаха небесата, а хилавите му ръце, сухи като клечки, немощно лежеха върху сеното.
— Отде сте, булка? — попита учителката невестата, що караше колата.
— От Батник сме, учителко — отговори тъжно невестата. — То е далеко… Два дни, откак сме излезли.
— Какъв ти е болния?
— Мъж ми е, учителко, мъж ми е, па се разболя, па легна на постеля — ето месец вече ни стая, ни умира… Лекувах го, лекувах го, па… няма милост от бога. Па сме самотаци — двама къща въртим, та съм се сбъркала. Водих го по манастири и черкови, попове му четоха, ходжи му четоха, па рекох и при баба Марта да го доведа — от чудо, сестро!