— Даян ще остане с нея — отвръщам на Раб и се обръщам към другите. — Искам да участвам в играта — изкрещявам.
— Бива си те! — Тери ме прегръща с искрена, бурна радост. Главата ми се върти и в това време Саймън тръгва надолу по стълбите с Раб и Лорън, за да им отвори. Раб изглежда напрегнат, а тя трепери цялата.
Крейг наглася камерата, обикновена видео-камера на триножник, а Тери и Мел започват да се целуват. Урсула е застанала на колене в краката на Рони и разкопчава дюкяна му. Саймън се качва по стълбите и си мисля, че сега е моментът да направя нещо, но когато се изправям нещо се надига в гърдите ми и започвам да повръщам. Усещам как някой, вероятно Джина, ме подпира към тоалетната, но стените ми се въртят и чувам смехове и пъшкания.
— Лека категория — отсича Тери. Искам да се стегна моментално, но не мога и чувам само Джина да казва:
— Майната ти, Тери! Тя не е добре!
Продължавам да се треса и треперя и последното нещо, което чувам е гласът на Саймън, който вдига тост:
— За успеха, хора! Ние ще го направим! Ще успеем! Имаме екип, парите сами ще дойдат. Няма никакви облаци на хоризонта!
Цяла нощ не съм дремнал и грам. Не щях. Стоях и гледах тия стени и мислех: на сутринта ще бъда вън оттук. Цяла нощ съм го държал буден и него, онзи путьо Доналд, цяла нощ съм му раздувал. Последен шанс за копелето да чуе нещо умно. После на мое място в килията сигурно ще му набутат някой тъп задръстеняк. Да мълчи и да слуша. Така му казах на копелето, радвай се и слушай, докато можеш, че ще ти набутат някой нещастник и край с теб, ще умреш от скука.
— Хубаво, Франко — само казва той. Не пропускам нищо: за всички онези гаджета, които ще опъна като изляза и за шибаните лайнари, които ще си го получат. Ще държа нещата под контрол обаче, защото няма да се връщам тук, това е повече от сигурно, колкото е и сигурно, че някои копеленца сън няма да ги лови като научат, че съм се върнал на шибаната сцена.
Странно, мислех си, че нощта ще се точи, ама не, ей така си летеше. Наложи се на няколко пъти да плясвам Доналд, за да го будя, този духач без всякакво възпитание. Вади късмет, гнидата, че съм на кеф заради освобождаването, иначе щеше да го отнесе много по-зле, казвам ви. Изморен, неизморен, добрите обноски никому не са навредили. Ама ги няма, копелето, няма ги, на някои това доста скъпо им излезе, казвам ви.
Пазачът носи шибаната закуска. Викам му:
— Моята може да я върнеш обратно. Няма и два часа ще бъда в кафенето насреща.
— Помислих, че ще поискаш нещо, Франк — разправя ми. Аз само го изглеждам.
— Не, нищо не ща.
Пазачът, копелето Макензи, само вдига рамене и се разкарва оставяйки една закуска за Доналд.
— Ей, Франко — вика Доналд, — що не му каза да я остави. Можех аз да я хапна!
— Млъквай, тлъсто копеле такова! — разправям му. — И без това трябва да отслабваш!
Странна работа, ама веднага щом копелето почва да нагъва, огладнявам като вълк.
— Дай парче наденица, копеле — казвам му.
Копелето ме поглежда, сякаш няма и намерение да ми даде. В последния ми ден и така нататък. Само скачам, измъквам му я от чинията и започвам да дъвча.
— Ей, Франко, човек! Стига бе!
— Затваряй си плювалника — разправям му и слагам другата наденица и яйцето върху хлебчето. — Като не можеш да направиш нещо от добро сърце, някое копеле просто ще дойде и ще те накара да го направиш!
Такива са правилата на играта. Тук. И навън. Съдействаш: добре. Дърпаш се: строшени зъби. Сега копелето седи и ме гледа с лице на добре наритан задник.
Започвам да раздувам на киселата му мутра, за да го поободря, за всичкото пиене, което ще изпия в Слънчев Лийт и всичките гаджета, които ще изчукам, че да има какво да си мисли като ме няма нещастникът. Няма я оная закваска, копеленцето, дето те крепи в панделата. Два опита за самоубийство и то само откакто съм в неговата килия. Не искам и да си помислям какво е било преди това.
Макилхони, пазачът, който освобождава, пристига за мен. Казвам чао на Доналд и Макилхони трясва вратата под носа на клетото копеле. Това е последния път, когато чувам този звук. Дава ми нещата и ме превежда през една врата, после през друга. Сърцето ми бие като откачено и вече виждам навън, надолу по коридора през две врати, а помежду помещението за посетители. Подписвам се за нещата си и излизам през шибаната врата. Макилхони ме следва на всяка крачка, все едно ще се юрна и ще избягам обратно вътре в кошарата. Вика ми:
— Хайде, Франко. Свободен си.
Аз само зяпам пред мен.
— Ще ти пазим местенцето топло. Доскоро виждане.