178 Броверграхт. Копелето се нуждае от добър урок. И това неминуемо ще се случи. Вече знам къде живее крадливата твар. А в момента Кейти се нуждае от разтърсващото преживяване, известно като Саймън Дейвид Уилямсън.
— Толкова си хубава, Кейти — казвам й внезапно, ей така, ни в клин, ни в ръкав и прекъсвам мислите й.
Това леко я стресва.
— Недей… — казва тя срамежливо.
— Искам да правя любов с теб — казвам с топъл глас и интонация, която бих могъл да определя само като дълбоко откровение.
Очите на Кейти се превръщат в две тъмни, проблясващи езера от любов, в които безнадеждно ти се приисква да се удавиш.
— Толкова си сладък, Саймън — усмихва се тя. — Знаеш ли, помислих си за миг, че те отегчавам, сякаш изобщо не ме слушаше.
— Не. Беше от хапчето, от присъствието ти, вида ти… просто се почувствах… знаеш… сякаш съм в някакъв транс. През цялото време обаче чувах гласа ти, усещах топлината ти и сърцето ми притрепваше като… пеперуда на топъл, свеж, пролетен вятър… сигурно звучи страшно претенциозно, но…
— Не, не, звучи прекрасно…
— …просто ми се искаше да задържа мига, защото беше толкова съвършен, но после си помислих, не бъди алчен, Саймън, сподели го, сподели го с момичето, което предизвика този прекрасен миг…
— Толкова си мил…
Стиснах ръката й и я отведох в нейния хотел, като предварително се уверих, че е по-скъп от моя.
Сега ще ти го начукам, дебелано!
На сутринта първата ми мисъл беше как да се отърва от нея. С възрастта майсторлъкът да се откачиш става не по-маловажно изкуство от самото съблазняване. Отдавна са отминали онези горчиви, напрегнати дни, когато навличаш дрехите си и ти се иска да побегнеш или пък съвсем буквално побягваш в чисто физическия смисъл на думата. Кейти спи до мен като слоница повалена от фатален изстрел по време на сафари. Отцепила е като пън. Чудесно е да си с гадже, което има здрав сън. Освобождава толкова много часове от деня, за да бъдеш такъв какъвто си. Драсвам бележка.
Кейти,
Беше невероятна нощ за мен. Да се срещнем тази вечер в 9, Стоун Кафе?
Любов и целувки,
Саймън
Р.S. Изглеждаше толкова прекрасно в съня си, че ми беше жал да те будя.
Връщам се обратно към хотела. Няма никаква следа от Тери, но Раб Биръл е на линия с няколко от неговите приятели. Някак ми допада този пич, Биръл. Твърде печен е, за да ме пита къде съм бил. Когато половината ти живот е преминал сред нахални тъпаци, започваш да цениш дискретността у хората.
Вземам няколко хлебчета, сирене, шунка и кафе от барчето и се присъединявам към тях.
— Как е, момчета? Всичко точно?
— Ъхъ — отвръщат в хор Раб и онзи огромен здравеняк Лексо. Трябва да внимавам какво говоря, защото тая буца е приятел на Бегби. Все пак пада малко по-напред в еволюцията от оня шибан психар. По-вдява каква е играта, накъде духа вятърът. Направо не е истина, открил е тайландско кафене в шибания Лийт!
Някак стопля сърцето обаче, да научиш, че любовта между тези двама така наречени кръвни братя не гасне:
— Заеба ме, копелето, с купища дългове, стари боклуци и изкорубени мебели, които не струват повече от няколкостотин лири. Да му прережеш гърлото на тоя нагъл шибаняк… — смее се той.
Поддържам неутрална линия и отвръщам с неопределеното:
— М-м-м…
Лексо е зловреден по свой собствен начин не по-малко от самия Бегби.
— Кофтито е, че Франко никога не забравя — казва Лексо. — Ако тръгнеш срещу него, по-добре карай до край и го очисти за доброто на всички. Иначе няма да те остави на мира. Целият номер е, че накрая той сам ще си го изпроси. Просто го остави и гледай. Най-сетне на някой ще му писне от Бегби и ще му свети маслото, спестявайки нечии няколко бона — ухилва се той. Стоплям, че Лексо цяла нощ е обикалял и е още доста пиян, защото ме сграбчва здраво за рамото и прошепва с алкохолния си дъх в ухото ми: — Но, не. Човек трябва да е безпощаден и да не угажда на собствения си вкус към насилие заради самото насилие. Остави това за неудачници като Бегби — пуска ме и ухилен продължава внимателно да ме гледа в очите. Отново се опитвам да издам подходящите звуци, на които той отвръща с намигване:
— Разбира се, можеш да си позволиш стария гъдел от време на време…
След това разговорът се измества към потискащо предвидимите реплики за относителните достойнства на агитките на Феернорд и Утрехт. Били Биръл, боксьорът, брат на Раб и Ен-Сайн Юарт очевидно са вдигнали гълъбите, незаинтересовани от каквато и да е форма на футболен вандализъм. Разумно. И аз не смятам да кисна тук и да слушам дивотиите на група кретени, друсани до козирката с кока, кой и как щели да разковат. За целта винаги мога да отскоча до Лийт. Обръщам кафето на екс и излизам на улицата.