Защото точно пред мен е застанал Сик Бой. Саймън Дейвид Уилямсън.
Сик Бой.
— Рентс — произнася обвинително и студено той.
— Сай… Саймън… какво по… не съм и…
— Рентън. Имаме бизнес за уреждане. Искам си парите — излайва той, а очите му ще изскочат като на териера на Джек Ръсел, когато види разгонена кучка. Копелето оглежда офиса. — Къде са шибаните ми пари?
Продължавам да го зяпам, без да мога да мръдна, направо съм зомбиран и не знам какво, по дяволите, бих могъл да кажа. Единственото за което се сещам е, че е качил няколко кила, но колкото и да е странно му отива.
— Шибаните ми мангизи, Рентън — прави той крачка към мен и изръмжава в лицето ми. Усещам пръските слюнка и ме блъсва топлината от беса му.
— Сик… ъ-ъ, Саймън… Ще ти ги дам — казвам и като че ли това е всичко, което мога да кажа.
— Петте шибани бона, Рентън — изрича той и ме сграбчва за тишърта.
— Какво? — леко се изрепчвам и поглеждам ръката му върху гърдите си, сякаш е кучешка фъшкия.
В отговор той благоволява да отпусне хватката си малко.
— Сметнал съм го. Лихва плюс обезщетение за емоционалния стрес, който ми е причинен.
Свивам невярващо рамене с малко пресилено несъгласие. Навремето всичко изглеждаше като колосална далавера, а сега ми се струваше нещо съвсем дребно — някакви ливади, забъркани в тъп наркомански бизнес. Чак сега усетих, че няколко години по-късно, поглеждайки назад през рамо, изпитвам само пренебрежение, дори апатия към цялата работа. Единствено при тайните ми посещения у нашите в Шотландия, старата параноя се надигаше, и всъщност не съм се шашкал от нищо друго, освен от Бегби. Доколкото ми е известно, той още излежава присъда за непредумишлено убийство. Бях се и замислил за малко как цялата работа се е отразила на Сик Бой. Странно, но наистина смятах да го компенсирам, него и Втората Награда и вероятно и самия Бегби, както бях направил със Спъд, но така или иначе никога не стигнах до там. Абе, всъщност никога не съм се замислял особено как му се е отразило, но имах чувството, че сега ще ме осветли по въпроса.
Сик Бой ме пуска и се отдръпва, започва да се върти из офиса, пляскайки се по челото, крачейки напред-назад.
— След това трябваше да се разправям с Бегби! Беше убеден, че съм замесен. Загубих цял зъб — изсъсква той, спира рязко и сочи обвиняващо златната пауза в мраморно бялата си уста.
— Какво стана с Бегби… Спъд… Втората…
Сик Бой ме срязва бясно, поклащайки се на пети:
— Майната им на тези копелета! Тук става дума за мен! Мен! — удря се в гърдите той със стиснат юмрук. После очите му се разширяват и гласът му се снижава до тих хленч. — Аз трябваше да бъда най-добрият ти приятел. Защо, Марк? — умоляващо хленчи той. — Защо?
Просто не мога да не се усмихна на майсторското представление. Не успявам да се сдържа, копелето не се е променило изобщо, но усмивката ми го вбесява и той се пльосва с цялата си тежест върху мен.
— НЕ СМЕЙ ДА МИ СЕ ПОДИГРАВАШ, РЕНТЪН! — изцепва се той в лицето ми.
Това наистина болеше, гърбът ми изтръпна от болка и се опитвам да си поема въздух под това дебело парче. Той наистина е натежал бая и съм заклещен под него. В погледа на Сик Бой струи бяс и той замахва с юмрук. Самата мисъл Сик Бой да ме размаже от бой заради пари изглежда леко нелепа. Не невъзможна, но комична. Той никога не си е падал по насилието. Но хората се променят. Понякога с възрастта те стават все по-отчаяни, особено, ако живеят с мисълта, че животът ги е подминал. Може би и това копеле не беше Сик Бой, когото познавах. Осем, девет години са доста време. Вкусът към насилие сигурно е като вкуса към всичко останало: някои хора го придобиват по-късно в живота. Самият аз го държа под контрол — вече четири години тренирам карате.
Но дори и така винаги съм смятал, че мога да надвия Сик Бой. Спомням си как го трепах още като бяхме в училище, в задния двор на складовете до пристанището. Не беше кой знае какъв бой, просто размяна на удари между две хлапета, които не са побойници, но аз бях по-упорит и по-ожесточен. Спечелих битката, но той спечели войната, емоционално изнудвайки ме с тази случка в продължение на години. Разигра брилянтно етюда си на най-добрия приятел: вторачи в мен онези си огромни прожектори и ме накара да се почувствам като пияница, който бие жена си. Сега с уменията си по шотокан карате бих могъл без проблем да го неутрализирам. Но не правя нищо и си мисля, колко парализиращо може да бъде чувството за вина и колко стимулиращ е справедливият гняв. Просто искам да се измъкна от положение без да се налага да го наранявам.