— Нещо търсиш ли, копеле?
Малкият нещастник се обръща и започва да размахва бухалката пред носа ми, но очевидно се е насрал от шубе веднага.
— Махни се от пътя ми! Пусни ме! — крещи тъпака. О, аз познавам копеленцето! От пъба, от пъба на Сик Бой! Той също ме разпознава и очите му ще изскочат. — Нямах представа, че е твоят апартамент, човече, само ще се…
Колко само е прав, наистина не ще да е знаел.
— Хубаво, бе, пич. Давай, излез! — ухилвам се и соча вратата. — Ето. Какво чакаш!
— Махни се… не искам да си имам неприятности…
Усмивката ми се стопява.
— Искаш или не искаш, вече ги имаш — осведомявам го. — А сега ми дай шибаната бухалка. Не ме карай аз да ти я взема. За твое добро ти казвам, не ме карай да ти я вземам!
Копелето е замръзнало на място и целият трепери, а очите му почват да се пълнят с вода. Жалко манафче. Шибан плашлив педал. Той сваля надолу бухалката, извивам бързо китката му и я вземам, а с другата ръка го сграбчвам за гърлото.
— Защо не ме удари бе, шибаняк? А? Мижаво страхливо копеленце!
— Аз не… аз не знаех, че…
Пускам го и хващам бухалката с две ръце.
— Това трябваше да направиш! — изкрещявам и го халосвам здраво. Той успява да се предпази с ръце и бухалката се фрасва в китката на копеленцето и той изскимтява като премазано псе на магистрала. Започвам да го млатя юнашки като си мисля какво би станало, ако аз не бях тук, а бяха само Кейт и детето.
Спирам, защото забелязвам, че по шибания килим на Кейт има кръв. Дребното копеленце се е свило на пода и циври като бебе.
— МЛЪКНИ! — изцепвам се. — Стените са като от цигарена хартия и някой тъпанар ще извика куките!
Намирам една стара покривка, връзвам главата му с нея и отгоре нахлупвам бейзболната му шапка. После го карам да си обърне джобовете и му давам с какво да почисти килима. Няма нищо в скапаните му джобове, малко дребни, връзка ключове и малко пликче с хапчета.
— Това екстази ли е?
— Ъ-хъ… — той усърдно стърже килима с четка, адски притеснен.
— Нямаш ли кока?
— …не…
Проверявам бравата на външната врата. Копелето е изкъртило пластината на касата, но не е сцепило дървото за свой голям късмет. Нагласям горе-долу нещата. Ебаси пипкавата работа, после ще трябва всичко да се сменя.
Връщам се в хола, където малкото копеле продължава да стърже.
— Моли се петната от кръв да излязат. Ако ми дуднат за шибаните петна, кълна се, че още много кръв ще видиш!
— Да… да… излизат петната — вика той.
Оказва се, че копелето се казва Филип Муър и живее в Лохенд. Инспектирам килима. Свършил е добра работа.
— Добре, сега идваш с мен за малко — нареждам.
Малкото манафче толкова се е спекло, че не казва и дума, а само идва с мен до шибания му бус. Отварям предната врата до шофьора и копеленцето се качва. Аз заобикалям и сядам на кормилото. Напълно съм спокоен, че няма да духне — направо се е гипсирало тъпото парче.
— Ти ще бъдеш навигатора, копеле. Знаеш къде отиваме, нали?
— Ъ-ъ…
— Отиваме у вас.
Пускам радиото и потегляме към Лохенд. Бусът е пълна бракма, едва се движи. По радиото бичат едно старо парче на Слейд, Mama We Are Crazy Now и аз започвам да припявам.
— Слейд са супер — казвам на пикльото. Спираме пред шибания блок.
— С майка си и баща си ли живееш?
— Да.
— В къщи има ли някой?
— Не… но скоро ще си дойдат.
— Тогава по-добре да побързаме. Действай!
Влизаме и правя оглед. Има готин телевизор, тия с плоските екрани и видео, но от онези новите, с дискове, DVD или както там му викат. Нова стерео-уредба, от онези с многото говорители.
— Добре, пич, започвай да товариш — казвам му.
Копелето още го тресе шубето, а аз се оглеждам за любопитни тъпаци по улицата. Ако някой ни изтропа, всичко ще бъде на негов гръб и той го знае. Мятаме се в буса и право обратно у Кейт. Най-готиното е, че намерих CD с Род Стюърт, най-доброто. Веднага го тафих.
Когато пристигаме, тя се е върнала с малкия.
— Франк… бравата… — казва тя и сочи изпопадалите отново по земята винтове. — Вкарах само ключа и те изпопадаха… — Тя забелязва дребното копеленце зад гърба ми. Той пак се е спекъл заради бравата. Има пълното основание да се шашка, вярвай ми.
— Чакай — казвам й, излизаме и се връщаме с телевизора, който сме хванали от двете страни.
Тя е взела детето в ръце.
— Бравата… Франк, какво става? Какво е това? — зяпа тя телевизора.
— Това приятелче тук — разправям й и започвам да раздувам историята, която измислих в буса по пътя обратно. — Той е истински самарянин, а, пич? Имаше малко оборудване, та му викам донеси го насам. По-добро е от старите ти неща, бъди сигурна.