28. Мръсен № 18740
Странно нещо е животът. Бегби, Спъд, сега и Рентън се завърнаха в живота ми, всички актьори са на основната сцена, за да участват отново в неповторимата пиеса наречена Саймън Дейвид Уилямсън. Ако нарека първите двама жалки неудачници, ще прозвучи като грозна обида към всички, които влизат в тази категория където и да е. Рентън обаче: собствен клуб в Амстердам. Никога не съм си мислил, че притежава качествата да се задържи някъде по-дълго.
Разбира се, крадливото копеле съвсем не е във възторг от присъствието ми. Бях предупредил този онанистки боклук, че няма да го изпусна от поглед, докато не си получа парите обратно и те вече са в портмонето ми. Седнали сме на маса пред някакво кафене на Принсенграхт и той внимателно опипва подутия си нос.
— Не мога да повярвам, че ме удари — мрънка той. — Винаги ей казвал, че насилието е за неудачниците.
Бавно поклащам глава. Направо ми се иска да му забия още един.
— Досега не ми се беше случвало да бъда обиран от приятел — казвам. — И как изобщо имаш нахалството, направо наглостта да се опитваш да ми насаждаш някаква вина?! Не само, че ми сви парите — изръмжавам, усещайки как ядът ми отново се надига, удрям с юмрук по масата и повишавам глас, предизвиквайки учудените погледи на двама тлъсти американци до нас, — ти компенсира и Спъд! А тоя нещастен друсар си е траял с години! Изтърва се само защото пак се беше надрусал!
Рентън надига еспресото към устните си. Духва и отпива.
— Казах вече. Съжалявам. Наистина съжалявах, ако това те успокоява. Смятах да си оправя сметките с теб, но нали знаеш как става с парите, все се отлага. Мислех си, че си забравил…
Облъчвам го с поглед. С кой, по дяволите, си мисли, че говори шибаният му кретен? На коя планета живее този малоумник? Планета Лийт, през осемдесетте, бас държа.
— …не точно да го забравиш, но нали знаеш… — замълчава и свива рамене. — Наистина беше си малко егоистично от моя страна. Но аз трябваше да се разкарам, Саймън, трябваше да се махна от Лийт и тия лайна с дрогата.
— А аз не трябваше, предполагам. Малко егоистично било. Малко — натъртвам и удрям отново по масата. — Най-голямото шибано омаловажаване на хилядолетието!
Чувам единият от американците да казва нещо, което ми звучи на скандинавски и после разбирам, че те всъщност са шведи или датчани. Просто изглеждаха твърде дебели и твърде тъпи в тия торби, които са се навлекли, че ги бях сметнал за американци на средна възраст.
Рентън дърпа козирката на бейзболната си шапка, за да се предпази от слънцето. Изглежда изморен. Бивше деграде и друсар… но ако си Саймън Дейвид Уилямсън по силата на собствената си същност моментално се издигаш над тези глупости.
— Смятах първо да дам пари на Спъд — казва той, побутвайки чашката. — Мислех си, Сик Бой е боен пич, предприемчив тип. Той ще се оправи, ще се изправи на крака.
Замълчавам и обръщам демонстративно глава към някакво корабче, което се движи по канала. Някакъв як пич на корабчето ни забелязва, надува клаксона и маха.
— Ей, Марк! Как си!
— Добре, Рикардо, радвам се на слънцето, приятел — извиква в отговор Рентс и маха.
Шибаният Рент Бой, стълб на светското холандско общество. Забравя, че аз съм го виждал друсан до смърт, виждал съм го как отчаяно квичи за хероин, как бърка в откраднатия портфейл като изгладнял хищник, който разкъсва малък, но незадоволителен бозайник.
Сега той ми разказва своята история, която ми се струва интересна, макар да имитирам безразличие.
— Дойдох тук, защото е единственото място, което познавам — започва той. Вдигам вежди и той се поправя: — Е, като изключим Лондон и Есекс, където работихме по фериботите. Но точно така и ми дойде идеята да дойда тук. Нали точно така правихме след смените на ферибота, помниш ли?
— Ъхъ… — кимам. Спомените ми са съвсем мъгляви. Не мога да се сетя как е изглеждал градът преди, бяхме тъпкани с дрога.
— Странно, част от мен винаги е смятала, че лесно ще можеш да ме откриеш тук. Мислех, че все някой ще дойде на почивка и ще ме срещне. Смятах, че тук ще е първото място, където ще ме потърсиш.
Проклинам собствената си глупост. Никой от нас не се сети за Амстердам. Господ знае защо. Надявах се, че аз или някой познат ще се натъкне на него из Лондон или може би, Глазгоу.
— Първо се сетихме за Амстердам — лъжа. — И дори идвахме на няколко пъти. Просто вадиш късмет. До сега.
— Значи ще кажеш на другите за мен? — пита той.
— Майната им на другите — изръмжавам презрително. — Знаеш ли колко ми дреме за Бегби и подобните му? Нека тъпото копеле само си търси парите. Тоя психопат няма нищо общо с мен.
Рентън се замисля за малко, после продължава с историята си.