— Гледай колко странно! Когато пристигнах първо отседнах в ей оня малък хотел, — сочи той надолу по Принсенграхт. После намерих стая в Пийп, нещо като амстердамския Брикстън — обяснява той, — на юг от Туриствил. Откачих се от дрогата, започнах да се запознавам с някои хора. Тоя Мартин, с него се сближихме, той се беше занимавал с музика в Нотингам. Започнахме да прави партита по клубовете, ей така, на майтап. И двамата си падахме по хаус, а тук всичко беше техно. Искахме да разбием европейските догми. Нарекохме се Лукс. Вечерите ни станаха доста популярни. После се появи този пич, Нилс, и ни покани да правим всеки месец партита в неговия малък клуб, после стана на две седмици, после всяка седмица. После вече се наложи да се преместим в по-голямо място. — Тук Рентън се усеща, че звучи доста надуто и почти се извинява. — Искам да кажа, че изкарваме добре, но винаги сме на една две лоши вечери от фалита. На нас обаче не ни пука: като свърши, свърши. Не искам да правя клуб просто заради самия клуб.
— Значи така излиза — усещам как презрението опъва гърдите ми, — ти се въргаляш в мангизи и не щеш да подхвърлиш един-два пършиви бона на приятелите си.
Рентън немощно протестира, което още повече подчертава вината му.
— Казах ти как стана. Просто бях теглил мислена черта между предишния и сегашния си живот. И освен това не се въргалям в мангизи, щом платим на всички след партито за вечерта, всичко делим на две. Дори нямах банкова сметка допреди две години. Открих си, чак когато ни обраха една нощ. Преди се мъкнех с бали пари по джобовете всяка шибана събота. Но е вярно, живея добре. Взел съм си апартамент на Бруверсграхт — казва той и сега вече определено ще се пръсне от самодоволство.
Какво стана с неспокойния му дух? Да правиш клубни партита толкова дълго направо може да те умори от скука.
— Значи движиш един и същи клуб цели осем години? — обвиняващо питам.
— Всъщност клубът вече не е съвсем същият. Доста се променил. Участваме и в големите фестивали като Данс Вали, празненствата за Денят на кралицата, Лав Парейда в Берлин. Движим из цяла Европа, Щатите, Ибиса, денс-фестивала в Маями. Мартин е публичното лице на Лукс, за пресата и така нататък, а аз стоя в сянка… по разбираеми причини.
— Като мен, Бегби, Втората Награда и Спъ… о, разбира се, не и Спъд, не, не, ти го уреди човека, нали? — пак го обвинявам. Още не мога да повярвам, че е дал на Мърфи, а не на мен.
Рижият Агент се обръща към мен:
— Как е Спъд?
Поклащам глава известно време, все едно го преценявам и по лицето ми грейва щастливо злорадство.
— Изпаднал — казвам му. — О, той беше чист преди да получи пачките от теб. После профука всичко за дрога. Сега е тръгнал по пътя на Томи, Мати и цялата тая сбирщина — допълвам лъчезарно.
Скапай го с чувство за вина, гадното предателско копеле. По бледата му кожа не се забелязва изчервяване, но погледът леко се смекчава:
— Серопозитивен ли е?
— Да — отвръщам, — и ти със сигурност имаш голяма заслуга за това. Поздравления!
— Сигурен ли си?
Нямам никаква представа как е имунната система на този мърляч. Ако не е хванал СПИН, заслужава да го хване.
— Толкова съм сигурен, колкото и самият той.
Рентън се замисля за малко и казва:
— Много лошо.
Просто не мога да се сдържа и вдигам мизата:
— Али също. Те живеят заедно. Имат хлапе. Британският данъкоплатец трябва да ти благодари, че ще му спестиш сума си пари.
Този път Рентън се връзва. Чистопробни лъжи, макар, че не бих се учудил, ако на Мърфи са му изгорели бушоните, като го гледам на какъв хал е. Но всичко това е само една първоначална вноска от цялата мизерия, което смятам да извъртя на Рент Бой. Той малко се е успокоил и дори се опитва да демонстрира някаква жалка имитация на безразличие.
— Много потискащо. Добре е да си тук — усмихва се той, оглеждайки надвесените тесни сгради, които приличат на стари пияници, които се придържат един за друг. — Майната му на Лийт. Да идем в червения квартал и да ударим няколко бири — предлага той.
Потегляме и изкарваме чудно, наливайки се с бира. После отново сядаме пред друго кафене и аз съм вече сигурен, че дребните ми лъжи са попаднали право в целта, макар копелето да го разиграва пич след многото бири.
— Опитвам се да се оправям като прецаквам колкото се може по-малко хора — казва той надуто, докато наблюдаваме как край нас преминават буйни английски тийнейджъри.
Как ли не!
— Да — съгласявам се, — трудна работа. Обаче тъпите копелета са нашият най-голям ресурс — казвам и той ме поглежда с искрено объркване, затова се налага да разяснявам. — Ресурс за нас, мъжете с амбиции, или иначе казано единствените, които имаме значение сега.