— Нямам повече въпроси към обвиняемия, Ваша чест.
— Отлично, дами и господа — каза съдия Чембърлейн и погледна стенния часовник. — Наближава четири часът, така че прекратявам слушането за днес. Продължаваме утре в десет сутринта, за да чуем пледоарията на обвинението.
***
Пледоарията на Мелъди Страус продължи почти три часа. Тя изложи установените факти пред съдебните заседатели обосновано и логично, с което демонстрира как бе заслужила репутацията си. Журито и всички в залата я слушаха захласнати. Начинът, по който представи тезата си, бе безупречен.
За разлика от нея Джон Маршъс дори не опита да коментира доказателствата. Той разви теорията, че клиентът му е станал жертва на прелъстяване от страна на двете сестри. Адвокатът наблегна на тезата си, че мотивът на момичетата е бил да покажат в неблагоприятна светлина Карл пред Хенри Банок и по този начин да заемат мястото му на любимец на баща им. Излагането на контрааргументите му отне само четиридесет и осем минути.
Съдия Чембърлейн резюмира двете тези за журито. После напомни на заседателите да обмислят внимателно дали разкаянието на Карл Банок за престъпленията, в които е обвинен, е искрено, или е слаба актьорска игра, и дали ужасните наранявания на Бриони Банок са самопричинени.
— Истински сълзи ли видяхте вчера в очите на обвиняемия, или те бяха крокодилски? — риторично ги попита той.
След което постанови заседателите да започнат обсъждането на своето решение веднага след като обядват.
Хенри заведе Мелъди Страус, Рони Бънтър и Бриони да хапнат в близката закусвалня, Бъргър Кинг“. Бриони и Мелъди си разделиха двоен чийзбъргър. След като изпитанието бе преминало, момичето отново бе жизнерадостно, но продължаваше да държи ръката на баща си за кураж, а веднъж му прошепна:
— Ако вкарат Карл в затвора, той много ще ме намрази. Смяташ ли, че ще започне да ме преследва, когато го освободят?
— Карл ще остане в затвора много дълго време. А и ние ще се погрижим никога повече да не ти досажда, мила моя.
Когато Хенри поиска да плати сметката, минаваше три часът. Още не я бе уредил, когато в заведението забързано влезе служител на съда.
— Журито приключи, господин Банок. Стигнали са до решение. Побързайте, сър.
— Мили боже…! За по-малко от три часа… това е или много добре, или много лошо — промърмори Рони Бънтър.
— Да вървим. — Хенри хвана ръката на дъщеря си и всички забързаха надолу по улицата към съдебната палата. Залата вече беше пълна, а в отделеното за пресата място имаше репортери, дошли тук чак от Ню Йорк Сити и Анкоридж, Аляска.
***
Хектор Крос бе наредил да не бъде безпокоен. Беше пренасочил всички постъпващи телефонни обаждания към офиса на Агата в Абу Зара. В момента бе потънал в историята, разказвана в „Отровното семе“. Беше забравил за околния свят и времето до момента, когато на вратата на кабинета му лекичко се почука.
Хектор се върна в реалността с трепване. Така бе завладян от произведението на Джо Стенли, че за момент загуби ориентация. Погледна през прозореца и видя, че навън вече се е смрачило. Денят се бе изнизал. Не беше хапвал от закуска и бе пил само кафе, което сам си бе правил. Така се бе захласнал, че не помнеше дори дали е ходил до тоалетната.
Скочи и бързо прекоси разстоянието до вратата. Отвори я и видя усмихнатата Джо срещу себе си. Беше облякла един от белите хавлиени халати и краката й бяха голи. Косата й бе влажна и тя я бе завъртяла в подобие на кок върху темето си. Беше измила от лицето си остатъците от грима и кожата й сияеше. Изглеждаше млада като ученичка. Очевидно се бе наспала, защото очите й искряха, а бялото в тях бе чисто. Ирисите й бяха зелени като тропическа слънчева светлина през морска вода — морскозелени и спокойни.
— Така ли ще стоим и ще се гледаме, или ще ме поканиш в леговището си?
— Извинявай… Просто бях забравил колко си красива.
— Та ти ме видя само преди шест-седем часа.
— Толкова много време ли мина? — искрено се изненада той и провери ръчния си часовник. — Права си. Трябва да се науча да не споря с теб. — Хвана ръката й и я въведе в кабинета. — Извинявам се, че те изоставих. Но ти сама си виновна. Литературният ти гений направо ме хипнотизира. Бях като завързан за стола.
— Ах, ти, ласкателю! — с искрено удоволствие се усмихна тя.
— Седни, моля те — заведе я той до коженото кресло. Тя подви крака под себе си и се настани. Когато го видя, че я наблюдава, подпъхна хавлията около краката си, които бяха прекрасни, забеляза той. — Какво прави през времето, когато те пренебрегнах?