— Да, сър — потвърди Карл през стиснати зъби.
— Най-добре да го изпратим в „Томас Тъск“ при дългите присъди — обади се един от членовете. Карл знаеше от уроците по история в гимназията, че Томас Тъск е бил един от героите на Република Тексас. Беше се застрелял няколко седмици преди Битката за Аламо. Сигурно е предчувствал колко високо ще бъде оценен от историята, иронично си помисли Карл.
Старшият на тройката предложи:
— Да го изпратим ли на шесто ниво, за да не могат да се доберат до него старите?
— Единственото място, където момчетата няма да се доберат до него, е в рая, но този красавец никога няма да се възвиси дотам — подхвърли третият и колегите му се засмяха.
Същия следобед друг камион със същата абревиатура го откара на още трийсет километра по на юг в историческия „пояс на памука", където затворът „Томас Тъск“ за излежаване на дългосрочни присъди се издигаше в унила и гола местност, подобно на масивен бетонен паметник на отрепките в човешкия род.
Тук охраната бе още по-строга, отколкото в центъра за въдворяване. Преминаването на колата през трите огради и паркирането пред входа за приемане на затворници отне двайсет минути. Изтекоха нови двайсет и пет минути, преди да свалят белезниците и оковите на Карл и да го прехвърлят от най-долното ниво до шестото и най-горното в сградата.
От асансьора го избутаха по къс коридор до боядисана в зелено врата, на която пишеше „Началник на нивото“.
Един от надзирателите почука на вратата и бе възнаграден с измучаване отвътре. Отвори и кимна с глава на Карл да влезе.
Началникът на нивото седеше зад бюро. На куртката му имаше пластмасова табелка с името му: „Лукас Хелър“.
Беше се изтегнал назад, така че столът му опираше само на два крака, и бе проснал ботушите си върху бюрото. С въздишка на отегчение мъжът върна с трясък стола на четирите му крака и се изправи. Беше висок, с отпуснати рамене и слаб. Пясъчнорусата му коса оредяваше, но остатъците от нея падаха по челото му. Ушите му бяха непропорционално големи за издълженото му бледо лице. Очите му бяха светли и воднисти, но връхчето на носа му бе розово, а ноздрите хремаво влажни. Горните му предни два зъба излизаха напред, което му придаваше вид на анемичен заек.
В дясната си ръка държеше бич за езда. Излезе иззад бюрото и бавно обиколи Карл на дългите си като на щъркел крака. Пое въздух с влажно хриптене и погали задника на Карл с кожения край на бича. Карл трепна от изненада, а Лукас отново вдиша дълбоко и се закиска по момичешки.
— Чудесно — проговори той. — Мноооого добре. Ще се впишеш чудесно тук. — Той намигна на един от надзирателите. — Ще обереш всички луфтове. Нали…?
— Да! Схванах, началник! — прихна и надзирателят.
Лукас застана пред затворника и седна на ръба на бюрото си.
— Имаш ли десет, долара за тоалетни принадлежности, красавецо Банок?
— Да, началник.
— Дай ми ги — протегна ръка Лукас и щракна нетърпеливо с пръсти. Карл разрови в джоба на новите си бели панталони и извади оттам смачканата банкнота. Лукас я грабна като с клюн от ръката му. После отиде зад бюрото си и отвори едно от чекмеджетата. Извади голяма пластмасова бутилка и я плъзна по плота на бюрото към затворника.
— Това е за теб.
Карл взе бутилката и разгледа етикета.
— „Масажно масло от най-добро качество“ — прочете той на глас, видимо озадачен. — И какво трябва да правя с това, началник?
— Ще разбереш, когато му дойде времето — увери го Лукас. — Просто гледай да ти е подръка. — Погледна към надзирателя: — Оформихте ли го за постъпване?
— Ето тук, началник — подаде му книгата за вписване надзирателят и Лукас драсна подписа си.
— Добре, момчета. След мен…
Притиснат между надзирателите, Карл бе съпроводен по коридора, през нова масивна врата и в дълга галерия, в която доминираха тъмносива стомана и още по-тъмносив бетон. Извитият купол на тавана високо над тях бе покрит с армирано стъкло. Остри правоъгълни лъчи ярка слънчева светлина сякаш прогаряха пода, а в тях танцуваха сребристи прашинки. От двете страни на галерията имаше дълга редица от заключени стоманени клетки. Сенчести фигури стояха, хванали прътите на решетките от другата страна, и се взираха в Карл, докато той минаваше покрай тях. Някои сардонично го приветстваха, други пронизително изсвирваха с пръсти, изкикотваха се и мушкаха ръце през решетките, за да направят неприлични жестове.
Лукас спря пред последната килия в редицата и отвори вратата с електронния си универсален ключ.
— Добре дошъл в килия 601, иначе казано, апартамент „Меден месец“ — усмихна се той и му направи жест с ръка да влиза. Карл мина през прага, а вратата се затвори с плъзгане зад него. Лукас и ескортът му се върнаха по пътя, по който бяха дошли, без да поглеждат назад.