Карл седна на единствения нар и огледа килия 601. Не беше по-голяма от килията в центъра за въдворяване. Единственото „подобрение“ в нея бе умивалникът от алпака до клекалото и столчето до голата маса. Всичко бе здраво хванато с болтове за стените, за да не може да се изтръгне и използва като оръжие.
Това щеше да бъде домът му за следващите поне петнайсет години, унило осъзна той.
В шест вечерта прозвъня звънец и следвайки примера на другите затворници, Карл застана пред вратата на килията си. Всички врати се отвориха едновременно и затворниците излязоха в галерията.
По команди, давани от въоръжените надзиратели по опасващата пътека с железен решетест под над тях, те се обърнаха и в колона по един се отправиха към трапезарията в другия край на галерията. Затворниците един по един минаха пред шубера на кухнята и оттам им подаваха малък пластмасов поднос. Вечерята се състоеше от купичка супа, друга купичка овнешка яхния и парче бял хляб. Карл си избра място в края на една от няколкото голи железни маси, но никой от затворниците не седна до него. Мъжете се събираха на групички по етнически произход. Някои от тях явно обсъждаха Карл, но той не можеше да чуе какво си казват, затова реши да не им обръща внимание. Каза си с горчивина, че сигурно ще минат години, докато намери мястото си в това смахнато общество.
Дадоха им двайсет минути да се нахранят, след което охранителите над главите им с викове ги пришпориха обратно към килиите.
Заключването стана точно в седем и половина. Карл легна по гръб на нара, кръстоса крака в глезените си и подложи ръце под тила. Беше изтощен. Приключваше ден на неизвестност и тревоги. Но вечерята, макар и противна, бе поносима и той си помечта да изгасят за през нощта мощното външно осветление. Само че надзирателите го бяха предупредили, че това никога няма да стане.
Малко по малко осъзна, че гласовете на съкилийниците му са притихнали в очаквателен шепот, накъсван от шумно подхилкване. Карл се надигна и надникна през решетката към дългата галерия, но полезрението му бе ограничено и от мястото си не виждаше никаква причина за промяната в настроението, обхванала другите обитатели на ниво 6.
Скоро обаче се разнесе тропотът на множество крака, приближаващи по галерията. Той отново се надигна и спусна крака на пода. Този път видя Лукас Хелър, който държеше бича си за езда. Носеше униформена шапка с козирка.
— Затворник, на крака! — заповяда той и Карл скочи от нара. — Как ти хареса първата нощ в „Томас Тъск“, Банок?
— Чудесна е, началник.
— Вечерята?
— Не се оплаквам, началник.
— Скучаеш, нали?
— Не бих казал, началник.
— Лошо за теб, Банок. Защото съм довел със себе си няколко от старите момчета да ти правят компания. Някои от тях са тук от двайсет години, че и повече, и им е адски скучно. Никой от тях не е помирисвал жена през цялото това време и ако щеш вярвай, но са надървени като дяволи!
Карл продължаваше да стои изпънат в стойка „мирно“, кожата му настръхна. Беше чувал, разбира се, различни шеги и слухове, и бе предпочел да смята, че в тях няма нищо вярно и че нищо такова няма да му се случи. Но зад Лукас надничаха много странни мъже.
— Позволи ми да ти представя господин Джони Конго — сложи Лукас ръка на рамото на най-близкия до него. Лукас беше висок, но трябваше да се протегне за да го направи. Мъжът изглеждаше като планина от антрацит. Главата му бе сферично кръгла и гладка като гюле. Беше по тениска и шорти, което позволяваше на Карл да види крайници като стволове на абаносово дърво, плътни мускули и никаква следа от подкожна тлъстина. — Господин Конго е със смъртна присъда и излежава дните си долу, докато Върховният съд разгледа обжалването й. При нас е от осем години, затова се ползва от някои специални права за посещение. — Лукас протегна ръка с отворена длан и Джони Конго сложи в нея двайсетдоларова банкнота. Лукас се усмихна в знак на благодарност и отключи вратата на килията, която се плъзна встрани. — Действайте, господин Конго, и не бързайте, просто се насладете на всичко.
Конго влезе в килията, а останалите мъже се струпаха от другата страна на решетката, като се бутаха за по-добра позиция. Всички се усмихваха в очакване на забавлението.
— Имаш масажно масло, нали, белокожко? — попита Конго. — Давам ти трийсет секунди да се смажеш и да застанеш на колене, иначе влизам в теб на сухо.