Лукас прие поканата и слезе при Карл с намерението да му се подиграе в леглото.
За да подхване разговора и в знак на добрите си намерения, Карл връчи на Лукас чек за сумата от пет хиляди долара, платими на приносителя от национална банка „Карсън“. Началникът прочете сумата впечатлен. Той рядко бе държал толкова много пари наведнъж в ръцете си, но житейският му опит го бе научил да не вярва в добрите феи. Така че отказа да повярва на късмета си, докато не му се отвори възможност да отиде в града и да представи чека на касиера в местния клон на банката.
Касиерът наброи парите без секунда замисляне. В същия миг Лукас Хелър прозря истината и прие новата си религия. Върна се без забавяне в „Томас Тъск“ и отново посети Карл. Но този път поведението му бе дълбоко почтително и граничещо с раболепие.
Карл му заповяда да занесе писмо на чакащия изпълнението на смъртната си присъда Джони Конго. Междувременно Карл бе добил пълна и точна представа за невидимата йерархична структура в затвора „Томас Тъск“.
Той бе научил за огромното влияние на Джони Конго. Подобно на гигантски паяк кръвопиец, този мъж се намираше в центъра на паяжината и дърпаше нишките, достигащи до самия кабинет на директора на затвора.
С времето директорът бе приел да се осланя на Конго за въдворяването на ред сред излежаващите присъди. Ако Джони обявеше „Мир и сътрудничество“, администрацията на затвора можеше да поддържа някакво подобие на порядък в една система, изглеждаща създадена да произвежда само хаос.
Кажеше ли обаче Джони Конго „На нож!“, тогава в целия затвор пламваше пожар, надзирателите биваха намушквани в работилниците, по коридорите или платформите за придвижване, затворниците извоюваха контрол над столовите и затворническия двор. Започваше трошене на мебели и съоръжения. Следваха убийства на съкилийници за разчистване на стари сметки или с цел принуждаване към подчинение на заповедите на Джони Конго. Надзирателите ставаха обект на замеряне с предмети и обидни подхвърляния и това продължаваше до извикването на Националната гвардия, която бе екипирана за борба с размирици, а рейтингът на губернатора се сриваше.
Джони Конго си бе извоювал от администрацията специални привилегии в замяна на своето сътрудничество. Можеше да избира измежду най-красивите затворници след пристигането им — нещо, което Карл бе изпитал на гърба си. Килията му никога не се претърсваше, а запасът му от наркотици и предмети за разкош бе недосегаем. Дори му бяха разрешили да държи скрит компютър в килията си, така че можеше да комуникира свободно с контактите и помощниците си зад стените на затвора. Смъртната му присъда бе „забравена“ — блокирана нейде в системата, и се говореше, че в това има пръст самият губернатор. Никой не би загубил, ако се обзаложеше, че Джони ще умре от старост без никаква помощ от човек със смъртоносна спринцовка в камера за екзекуции с бял фаянс по стените.
Ако някой по някакъв начин раздразнеше Джони Конго, беше въпрос само на дни въпросът да бъде уреден чрез пробождане с нож в двора на затвора или призори в килията на сбъркалия затворник, услужливо забравена отключена от дежурния началник на охраната за нивото.
Мълвеше се, че влиянието на Джони Конго се разпростира далеч отвъд стените на затвора. Доста хора вярваха, че той е съхранил здравите си връзки с престъпни синдикати и банди из цял Тексас, че дори и в съседните щати. Срещу подходящо заплащане той можеше да „урежда“ различни неща в дори далечни градове като Сан Диего и Фриско.
На Лукас Хелър му отне почти седмица да организира среща между Карл и Джони Конго, но накрая кабинетът на началника на смъртниците се оказа свободен и двамата се видяха в три часа една неделна утрин, докато останалата част на затвора бе поставена под ключ за нощта.
Началникът на охраната за нивото и четирима от надзирателите му чакаха пред вратата, без да се намесват.
Когато останаха насаме, Карл и Конго се изгледаха предпазливо като два черногривести лъва от съперничещи си прайдове, срещнали се на оспорвана територия в африканската савана. Конго явно вече беше научил, че Карл не е просто едно хубаво момче. Знаеше, че е син на Хенри Банок, и несъмнено бе чувал за властта и богатството на корпорация „Банок Ойл“.
— Искал си да говориш с мен, белокожко?