— Моля ви, сеньор! Имайте милост, умолявам ви!
Този път той я ритна през устата и тя падна назад с ръце върху разбитите си устни.
— Скоро ще дойде и твоят ред — озъби й се той. — Но първо ще опитаме от месото ти… на теб и на побърканата ти сестра. Той дръпна ръкава си, за да погледне часовника на китката си. След това нареди на хората си във водата: — Буено! Би трябвало да е достатъчно. Извадете я. Да видим какво е станало.
Един от мъжете сграбчи косата на жертвата и извади лицето й от водата. Кожата й бе станала восъчнобяла. Очите й бяха широко разтворени и вторачени с празен поглед. Косата й бе полепнала на кичури по лицето, досущ водорасли по скала при отлив. От отворената й уста се стичаше вода.
— Оставете я там — заповяда Мигел и те се качиха по стълбите, оставяйки трупа на Марлене по лице в басейна.
— Много се бавихме. Време е да се махаме — каза Мигел. — Почистете мръсната пута — и той посочи Саша. — Хефе ще ни убие, ако оплескаме с лайна красивата му лодка.
Съблякоха изцапаната пижама на Саша и я хвърлиха гола в басейна до трупа на майка й. Един от мъжете се изправи над Бриони и сряза лентата през китките й.
— Влез там при онази свиня и измий лайната от нея — нареди й той на испански.
Бриони слезе по стълбите при сестра си, изми тялото й, почисти кръвта от раната над окото й и я изведе по стълбите с ръка през раменете. Саша продължаваше да хленчи и да гледа назад към плаващия труп на Марлене.
— Какво й има на мама? Защо не ми говори, Бриони?
Беше се върнала в състоянието на петгодишна.
***
Утрото пристигна с носещи се по небето купести облаци, подпалени отдолу от лъчите на изгряващото слънце. „Плума де Мар“ се бе устремила на юг по тежко надигащите се вълни. Намираха се на около двеста морски мили южно от Гранд Кайман, но курсът им не бе към Ла Сейба в Хондурас.
Вместо това крайната им цел бе Картахена в Колумбия. Това бе съзнателен тактически ход, заповядан от Карл и Джони Конго. „Плума де Мар“ бе излязла от Ла Сейба с единайсет души на борда и трябваше да се върне пак с толкова, другото би събудило подозренията на пристанищните власти.
Щом дискът на слънцето се отлепи от линията на хоризонта, Мигел нареди пленничките да бъдат изведени от кубрика и докарани в кокпита.
Саша бе напълно объркана и дезориентирана. Тя изобщо не разбираше какво става с тях. Дори не съзнаваше, че е гола. Стоеше, мигаше заслепено под ярката слънчева светлина и продължаваше да пита Бриони къде е майка им:
— Кои са тези странни хора, Бри? Защо ме гледат така? Защо оставихме мама, Бри? — повтаряше тя, потънала в дълбините на деменцията.
Екипажът беше изнесъл няколко ярко оцветени възглавници от скамейките в каюткомпанията и ги бе пръснал по пода на кокпита вместо матраци. Всички бяха съблекли черните си анцузи и качулки и сега бяха по тениски и гащета.
След успешното завършване на операцията на палубата цареше безгрижно, празнично настроение. Мъжете се шегуваха и смееха. Всички пиеха мексиканска бира от кутии и се тълпяха около двете момичета.
Мигел слезе по трапа от мостика и посочи Бриони.
— Съблечете й дрехите. Да видим какво ще ни предложи.
Амарантус започна отново да снима, а мъжете отделиха Бриони от сестра й и разкъсаха тънката й нощница откъм гърба. Един от тях я сви на топка в юмрука си и я запрати през борда. Екипажът се струпа около нея и всички започнаха да я опипват по задника и да галят гърдите й. Бриони се опита да се отбранява, като извиваше тялото си и ги удряше през ръцете.
Мигел изблъска мъжете назад.
— Никакъв бой! — предупреди ги той. — Всички ще опитат. Когато стигнем в Картахена, всички ще сте й се наситили толкова, че направо ще ви се повдига от нея. — Той вдигна тесте карти и ги разтвори като ветрило: — Теглете, кабалерос. Тук има от вале до асо. Асото е първо, валето — последно.
Мъжете нетърпеливо започнаха да теглят карти. Единият от тях тържествуващо извика и показа ако пика.
— Хайде, пичове, бийте ме, ако можете! — предизвика ги той.
— Останалите назад! — засмя се Мигел. — Фелисиано ще бъде първи. Коя избираш, амиго?
— Ще взема дебелата — реши Фелисиано и си проби път с лакти към Саша. Хвана я за ръката и тя му се усмихна. Все още не разбираше какво става. Последва го сговорчиво, когато той я поведе към натрупаните възглавници и я бутна върху тях.
— Не, Саша! Не му позволявай да те докосне! — Бриони се бореше с държащите я мъже: — Ще те нарани, миличка!
Саша обаче се усмихваше щастливо. Смените в настроението й бяха бързи и непредсказуеми.