— Ако си размислил, Хенри, ще дойда с теб, за да чуя какво има да ни съобщи Рони.
— Кайла не е виждала майка си от четири дни. Прибери се…
— В моя живот ти стоиш на първо място, Хенри Банок, Кайла е на второ.
Хенри я погледна в очите.
— Ти си страхотна жена. Ней— добрата, която някога съм виждал. Ще ми липсваш…
— Защо говориш така? — разтревожено попита тя.
— Не знам защо. Просто… просто така се получи.
— Да не си намислил някоя глупост?
— Не, обещавам ти.
— Смяташ, че Рони има лоши новини, нали?
— Да, сигурен съм, че Рони Бънтър има лоши новини за мен.
***
Хейзъл го придружи до входната врата на високата сграда, в която се помещаваше юридическата кантора „Бънтър & Теобалд, Инк.“. Зад двойната стъклена врата на един от тапицираните с бяла кожа дивани в просторното фоайе седеше новата правна помощничка на Рони, Джо Стенли, и четеше лъскаво женско списание. Тя вдигна поглед и ги видя да се приближават по паважа. Остави списанието на дивана и стана, за да ги посрещне. Докато се навеждаше, за да отключи вратата, Хейзъл прегърна силно Хенри:
— Чуй ме внимателно какво ще ти кажа, съпруже мой! — прошепна му тя. — Никога няма да ми липсваш, защото винаги ще бъда близо до теб. — Тя се надигна на пръсти, целуна го по устните, после се обърна и бързо се върна при колата, където Бонзо държеше вратата на ролса отворена за нея.
Хенри ги проследи да потеглят и едва тогава влезе във фоайето през вратата, която Джо Стенли продължаваше да задържа отворена за него.
— Съжалявам, че си останала на работа до толкова късно заради мен, Джо.
— Няма никакъв проблем, сър. И без това няма никаква причина да бързам да се прибера у дома.
— Рони още ли е тук?
— Чака ви на десети етаж в главната заседателна зала. Ако обичате, следвайте ме, господин Банок.
— Знам пътя по-добре от теб, Джо Стенли. Идвал съм тук, преди още да си била родена. Така че бъди добро момиче и се прибери у дома — усмихна се той, но усмивката му бе измъчена, а очите му — уморени.
Когато вратата на асансьора се отвори на десети етаж, Хенри видя Рони да го чака на площадката.
— Съжалявам, че ти причинявам всичко това… — започна той.
— Давай направо, Рони — прегърна го Хенри. — Намерили ли са Бриони?
— Не е толкова просто, Хенри — промълви адвокатът и го хвана под ръка.
Хенри обаче се дръпна.
— Стига, Рони. Все още мога да ходя. — Той изпъна рамене, изправи се в пълен ръст и с твърда крачка се отправи към заседателната зала. Зае обичайното си място зад дългата маса и мрачно изгледа приятеля си. — Слушам те…
Рони седна срещу него.
— Получих видеокасета — съобщи му той.
— От кого?
— Не знам. Докато Джени и аз бяхме на опера в събота вечерта, някой я оставил на шофьорската седалка на поршето ми.
— Гледа ли я? — Рони кимна. — И какво съдържа?
— Не мога да го опиша. Това е най-мъчителната и отвратителна мръсотия, която може да съществува. Единствено много болен и крайно извратен мозък може да измисли нещо подобно. Точно заради това ти казах да не водиш със себе си Хейзъл.
— Отнася ли се до моите момичета?
— Да. След като те предупредих… искаш ли да я пусна, за да я видиш?
— Имам ли избор, щом се отнася до дъщерите ми? Пусни проклетото нещо, Рони. Давай по същество и да приключваме.
Рони посегна към пулта за управление на масата пред себе си, осветлението притъмня, а сребристият екран започна да се развива от тавана и да покрива далечната стена. Хенри завъртя стола си с лице към него.
— Дръж се, Хенри, стари приятелю… — състрадателно каза Рони и натисна бутона за възпроизвеждане.
В залата се разнесе нежният звук на цигулки, а екранът се освети с изображението на висок атлетичен мъж, дундуркащ на коляно прелестно малко момиченце на широка морава през величествена къща. На фона красива жена ги наблюдаваше с обич.
— Какво, по дяволите…? — поизправи се на стола си Хенри. — Какво, по дяволите! Това е епизод от собствените ми домашни видеоклипове. Това съм аз и Марлене с Бриони, когато беше съвсем малка.
Сцената избледня и бе сменена от величествена гледка на лятно небе, осеяно с кълбящи се купести облаци, върху изображението се появи надпис със златни букви:
„Между върховната радост и крайното отчаяние стои само потрепването на един лист…“
Гледката на небето се смени рязко с нощна сцена, показваща плувен басейн, заобиколен от тъмните силуети на палмови дървета.
Трима маскирани мъже държаха Марлене във водата. Ефектното подводно осветление безмилостно показваше всички жестоки подробности. Марлене беше гола и пред погледа на Хенри беше удавена бавно и с подчертан садизъм.