Салоните контрастираха драматично на подземните тъмници, в които някога били оковани робите.
Карл Банок едва сдържаше себе си и амбициите си и с нетърпение очакваше следващата среща, за да продължи с Джони Конго прекъснатия разговор.
В мига, в който двамата останаха насаме, той подхвана от мястото, на което бяха спрели.
— Помниш ли за какво разговаряхме последния път, Джони?
— Разбира се, Карл, момченцето ми — ухили се Конго. — Разказвах ти как татко и цялото ми семейство трябвало да се махнат по дяволите от Казунду, преди чичо ми да ни изяде.
— Как се казваше чичо ти?
— Джъстин Кикуу Тембо.
— Значи името ти не е точно Конго, нали така?
— Баща ми го смени на Конго, когато пристигнахме в Тексас, но преди това беше Кикуу Тембо. Само че тъпанарите в Америка не могат да си превъртят езика да произнесат истинското ми име, човече.
— А би ли ти харесало да се казваш крал Джон Кикуу Тембо?
Джони примигна и неудържимо се разхили.
— Майтапиш ли се с мен, бяло момченце? Да не си сериозен, белокожко…?
— Помниш ли как си говорихме, че ако имаш достатъчно пари, можеш да имаш всичко, да правиш всичко и никой да не може да те спре?
— Помня.
— Е, Джони, аз и ти имаме достатъчно пари. Дай ми малко време и Казунду ще стане наша, Ваше величество — вдигна длан за поздрав Карл.
***
Три нощи преди освобождаването му от затвора „Томас Тъск“ Карл Банок посети смъртника Джони Конго за последен път.
Първо правиха секс. Бяха любовници от осем години и всеки от тях знаеше какво най-много обича другият. И понеже го правеха на прощаване, Карл избра женската роля и остави Джони да се развихри както пожелае.
След това изпиха заедно бутилката уиски „Димпъл Хей“, която Карл бе внесъл в килията със себе си. Седяха на нара, почти опрели глави, отпиваха от пластмасовите чашки и шепнешком обсъждаха бягството на Джони.
Адвокатът на Джони бе дошъл да го посети предишната седмица. Той бе единственият човек от външния свят, който имаше това право. Съобщи на Джони без заобикалки, че след десет години на правни хватки и увъртане това е краят.
Върховният съд най-сетне бе взел решение по молбата на Джони за обжалване на смъртната му присъда и то бе тя да се отхвърли. В резултат губернаторът на щата Тексас бе определил 18 септември като дата на екзекуцията.
— Много по-скоро е, отколкото разчитахме — напомни му Карл. — Следователно ни остават само два месеца, за да те измъкнем оттук. Имаше голям късмет, че започнахме да планираме много по-рано. Сега ни остава да уточним само някои дреболии.
Когато дойде време надзирателят на нивото да изведе Карл от килията на Джони и да го върне обратно в килията му на партера, те се бяха споразумели по всички дребни подробности.
Главният надзирател на това ниво бе Лукас Хелър, същият който бе приел Карл в „Томас Тъск“ преди осем години. През изтеклия период той се бе издигнал в йерархията на затвора до сегашния си пост.
Когато стигнаха на партерното ниво, Лукас въведе Карл в личния си кабинет и заключи вратата зад себе си, след което двамата обсъдиха окончателните подробности на плана, за който Карл и Джони Конго току-що се бяха споразумели. Накрая Лукас деликатно повдигна въпроса за изплащането на подкупите, като евфемистично ги нарече „мотивационни съображения“.
Карл се бе съгласил да направи изплащанията на траншове: половината от уговорената сума веднага, а останалото — в деня преди самото бягство.
Директорът на затвора Марко Мерковски щеше да получи общо двеста и петдесет хиляди, преведени в номерирана сметка в сингапурската „Банк оф Шанхай“. Стоте хиляди за двамата надзиратели на нивото щяха да бъдат преведени в сметка на Британските Вирджински острови. Лукас Хелър бе главният изпълнител. Той щеше да получи двеста хиляди на Каймановите острови и още толкова, щом Джони се озовеше извън стените на „Томас Тъск“ и можеше да избяга сам. Карл щеше лично да предаде този последен транш на Лукас Хелър в използвани стодоларови банкноти, след което щяха да си стиснат ръцете и да се разделят приятелски, за да не се видят никога повече.
***
Традиционният начин за освобождаване на затворник от „Томас Тъск“ беше следният: първо се вкарваше в зоната за въдворяване, където да върне затворническата си униформа. След това трябваше да се разпише срещу получаването на пакета с дрехите, с които е бил приет при идването си тук преди години. Накрая двама въоръжени надзиратели го ескортираха до главния портал, където твърдо го избутваха в сладкия въздух на свободата, докато порталът се затръшваше зад него не по-малко твърдо. Ако някой от надзирателите бе благоразположен, той можеше да посочи на вече бившия затворник пътя към терминала на автобусната компания „Грей хаунд“, който се намираше на само пет километра надолу по пътя.