Момчето бе с четири месеца по-голямо от момичето. То също бе с привлекателна, макар и малко женствена външност. Когато Джони му се усмихна от дивана, то без да задава въпроси, прекоси стаята и седна в скута му.
На следващата вечер Карл и Джони заеха местата си в салона за първа класа на полета на „Еър Малайзия“ за Кейптаун, най-южната точка на Африка. От президентския апартамент на крайбрежния хотел „Уан енд онли“ в Кейптаун Карл телефонира на отсъстващ в указателя номер и проведе разговор с генерал Хорейшо Мукамбера в Хараре, столицата на Зимбабве.
Генералът информира Карл, че президентът Мугабе е подробно осведомен за тяхното предложение и е заповядал армията да им сътрудничи. Той потвърди получаването на сумата в договорената сингапурска банка и обеща лично да ги посрещне, когато кацнат на летището в Хараре, за да се качат на борда на „Саут Африкан Еъруейс“.
След това Карл даде слушалката на Джони Конго. Джони бе изслужил два мандата в състава на американските морски пехотинци в Ирак, така че големият му боен опит бе извън всякакво съмнение. Беше стигнал до ранга на главен сержант и многократно бе участвал в истински сражения.
Само за няколко минути от думите му пролича какво представлява и генералът разбра, че говори с човек, който е наясно с нещата. Разговорът им стана по-непринуден и двамата се заловиха да обсъждат логистиката на предстоящата операция.
— Мога да ви предам на разположение до две роти първокласни командоси — предложи генералът.
— По колко души има в ротите ви, генерале?
— Сто и двайсет.
— Не бихме искали да установим, че ни липсва огнева мощ. Така че ще използваме и двете ви роти — каза Джони. — Трябва да се разберем за тайно място, където да се срещна с хората ви и да поработя с тях, преди да се отправим на север. — После Джони премина на суахили, за да не може Карл да следи разговора.
Това допадна още повече на генерала, който му отговори на същия език:
— Да, имаме тренировъчен полигон, който мога да ви предоставя. Кажете ми обаче как е възможно да говорите така добре един от нашите езици? Мислех, че сте американец.
— Роден съм в Източна Африка. Произхождам от племето инхуту.
— Ааа, сега разбирам! Това обяснява доста неща. Добре дошли на родна земя, господин Тембо Кикуу.
— Благодаря ви, генерал Мукамбера — върна се обратно на английски Джони. — Разбрах, че сте информиран, че ще имаме нужда и от въздушен транспорт.
— Мога да ви предложа „Дъглас Дакота С— 47 Скайтрейн“.
— Но това е ветеран от Втората световна война — протестира Джони.
— Уверявам ви, че е бил грижливо поддържан, господин Тембо Кикуу.
Джони погледна въпросително към Карл.
— Какъв е обсегът му на действие, генерале? — попита Карл.
— Обсегът му е хиляда и петстотин морски мили при пълен товар, но този самолет има допълнителни горивни резервоари, които му позволяват да измине още петстотин мили. Лично съм летял, при това неколкократно точно на този самолет от Хараре до Найроби.
— Каква е товароподемността му?
— „Скайтрейн“ може да пренесе седемдесет напълно екипирани мъже.
— Значи ще трябва да направим три полета — заключи Джони. — Какво по ваша преценка би било минималното време за един полет, генерале?
— Можем да действаме, базирани в Кариба на северната ни граница. Полетът от Кариба до Казунду и обратно ще отнеме под седем часа.
— Не е нужно самолетът да каца в Казунду. Бойците ще скочат с парашут. Това означава, че още в първия ден ще можем да дислоцираме сто и четиридесет души на терен. Втората вълна ще пристигне рано на втория ден.
— Разполагам с доклад за настоящата боеспособност на Казунду. Те няма да могат да се противопоставят на нашите сили. Мисля, че още след първия ви удар оцелелите с готовност ще минат на ваша страна.
***
Четири дни по-късно Карл и Джони се разделиха на летището в Хараре.
Джони се качи на транспортен камион на зимбабвийската армия и бе откаран на повече от триста километра в долината на Замбези до военен тренировъчен лагер в непристъпната джунгла.
Лейтенант Самуел Енгвеняма го посрещна с добре дошъл и го придружи до жилището му в една от сглобяемите бараки. Там Джони се преоблече в бойна униформа и обу войнишките ботуши, оставени върху походното му легло. След това Сам Енгвеняма проведе импровизиран военен парад, за да му представи наличните сили.
Джони Конго остана доволен от видяното. В интерес на истината, бе очаквал нещо много по-лошо. Войниците определено не бяха американски морски пехотинци, но набитото му око разпозна високия им боен дух. С малко работа те щяха да станат достатъчно добри за онова, което ги очакваше.