Барабанистите седяха по средата в по-малките съдове. Те налагаха триумфален и първичен ритъм. Гребците — високи стройни мъже, чиито голи тела блестяха под слънцето като току-що изкъпан антрацит. — стояха прави на кърмата и носа, а дългите им гребла се спускаха и вдигаха в ритъма на барабаните. Те напевно припяваха.
Двете големи бойни канута в средата на формацията бяха натоварени до отказ — всяко от тях газеше с борд само на сантиметри от повърхността на водата. От всяка страна имаше колона от по десетина или дори повече гребци. Когато наближиха пристанището, те завиха и се насочиха към брега. Тълпата хукна от пристана към мястото, където канутата щяха да акостират, за да ги посрещне. Джони и Карл ги последваха, а Сам и телохранителите тичаха покрай тях и ги пазеха, налагайки глави и рамене с тежките бамбукови тояги, които винаги носеха, за да разчистват пътя.
Пристигнаха точно когато най-голямото бойно кану заби нос в пясъка. Зрителите наскачаха до кръста във водата, за да помогнат канутата да бъдат изтеглени максимално навътре в сушата. След това се стълпиха наоколо и започнаха да се смеят и взаимно да си сочат товара. Телохранителите ги разбутаха, за да позволят на Карл и Джони да пристъпят напред и да разгледат големите животни, които лежаха на дъното на канутата. Челюстите им бяха стегнати с въжета от сплетена папирусова тръстика, а върху главите им бяха нахлузени стари чували от царевично брашно, за да бъдат животните по-спокойни.
Джони измери с крачки дължината на по-големия крокодил и впечатлен подсвирна:
— Този тук е пет крачки дълъг, което го прави малко под пет метра. Как, по дяволите, са ги заловили?
— Построили са дълъг капан от пръти и са сложили в него коза за примамка — обясни Сам Енгвеняма. — В мига, в който му покрият очите, крокодилът заспива.
Беше нужна група по двайсет души, за да изнесат дремещия крокодил по товарната рампа на една от руските амфибии, и едва тогава беше възможно да го откарат с товарна кола до крокодилската арена. Друга група от петдесетина души го спусна с въжета до дъното на рова.
Вторият крокодил беше дълъг някъде около три и половина метра. Решиха, че е женска, макар отсъствието на външни полови органи да не позволяваше това да се определи със сигурност. Сложиха ги един до друг на пясъка за припичане край басейна, докато Карл и Джони викаха с пълно гърло указания, надвесени до кръста над перилата по перваза.
— Освободете сега очите им! — разпореди се Джони на суахили. Двама от най-смелите се подчиниха, а останалите се разбягаха и се натъпкаха в изходния тунел, бързайки да се озоват в безопасност.
Двете земноводни бавно се върнаха в съзнание. След това тръгнаха, клатейки се, на късите си крака към зеленясалия от водорасли басейн и се потопиха в топлата вода така, че на повърхността останаха да се виждат само очите и ноздрите им.
Джони извика на Сам да плати на ловците на крокодили за улова. Сам извади няколко дебели пачки танзанийски шилинги и без да брои, ги набута в ръцете на водача, който бе ръководил цялата операция по залавянето. Сумата бе предостатъчна за купуването на голямо стадо добитък. Водачът тръгна надолу по склона, следван от превъзбудените ловци, които не спираха да пеят и дюдюкат.
Джони и Карл останаха сами на каменните седалки в кралската ложа, за да се насладят на новите си домашни питомци.
— Трябва да им дадем имена — замисли се на глас Карл: — Имаш ли някакво предложение?
Джони се смръщи от усилие и след малко предложи:
— Защо не ги наречем… Големия лапач и Малкия лапач?
— Идеята не е лоша! Даже е много поетично! — кимна Карл: — Но на мен повече ми харесва Анибал, като онзи от филма за „татко“.
Двамата се изсмяха на спомена и Джони игриво го удари по ръката.
— Жестоко е, Карл, момчето ми. Доволен съм, че се сети за това. Ще наречем големия лапач Анибал, а малкия — Алин.
— Какво? — озадачи се Карл.
— Алин, пич, жената на Анибал Кадафи. Тя беше страхотна. Обичаше да излива вряла вода върху главите на прислугата си, когато някой я ядоса.
— Мислех, че говорим за Анибал, сина на Хамилкар Барка и кошмара на Рим, а не за Анибал, сина на Муамар Кадафи — засмя се Карл. — Но няма значение, всеки може да допусне глупава грешка. Нека женската бъде Алин.
— Вече съм влюбен в нея — призна Джони.
— Да й докажем тогава любовта ти. Имаш ли някого наум за вечеря на Алин? Някой да те е ядосвал напоследък? — попита Карл. — Това не е проблем, нали теб хората вечно те ядосват.