Погледна часовника си с недоверие. После провери часа на екрана.
Мили боже! Къде изчезна денят? Минаваше четири следобед. Посегна към телефона и набра номера й. Отговори му на втория сигнал.
— Значи си спомни най-сетне за моето съществуване. Колко хубаво от твоя страна, Хектор Крос — каза тя. — Седях на ръба на стола в очакване да ми се обадиш.
— Извини ме, Джо. Много съм лош.
— Предполагам, че ти най-добре знаеш… — Но в гласа й се долавяше сдържан смях. — Случи ли се нещо интересно, откакто се разделихме?
— Прочетох една книга.
— Да не е първата ти?
— Кой е лошият сега? Примирие?
— Добре — съгласи се тя. — Как беше книгата?
— Изумителна. Абсолютно приковаваща. Трябва да те видя незабавно, ако не може дори и по-скоро, за да я обсъдим. Къде си, Джо?
— Седя си самотна и забравена във фоайето на „Дорчестър“. Деловият ми обяд приключи по-рано от очакваното.
— Защо, за бога, не вземеш едно такси и не дойдеш при мен?
— Защото не знам адреса. Честно казано, мислех си за други неща вчера, когато ме откара до там.
— Не мърдай от мястото си. Идвам да те взема. Ще бъда при теб след десет минути.
Тя слезе с лека походка по стълбите на входа, когато той спря бентлито. Беше в тъмен делови костюм и късо палто от норка. Той скочи, за да й отвори вратата, но тя се приближи до него и му предложи бузата си за целувка. Кожата й беше копринено мека и топла, и едва сега можа да разпознае парфюма й — беше „Шанел 22“. Сякаш Коко го бе създала специално за нея. Тя седна на предната седалка на бентлито и полата й се набра над коленете. Когато видя къде е насочен погледът му, я приглади надолу. Изражението й бе непроницаемо.
Той седна зад волана, включи се в движението по Парк Лейн и я погледна:
— Ако ти бях казал, че си ми липсвала, щеше да бъде лъжа, защото ти беше с мен от рано сутринта.
— Приемам това като признание, че съм привлякла вниманието ти, нали?
— Господи, Джо, ти си описала… страхотни неща. Голяма част от тях не са за хора със слаби нерви.
— По тази причина не можех да ти разкажа всичко. Едно е да напишеш думите, но съвсем друго да ги изречеш в нечие лице.
— Както и да е… имам някои въпроси — призна Хектор и тя се обърна на седалката към него.
— Щях да се притесня, ако нямаше.
— Казах няколко, но всъщност са много.
— Е, не планирам да ходя някъде скоро. Твоя съм, докато имаш нужда от мен.
— Може да се окаже по-дълго, отколкото предполагаш.
Погледът й омекна и тя се усмихна:
— Трябва ли да търсиш скрит смисъл във всичко, което кажа? Задайте си въпросите, господине, и се опитайте да бъдете сериозен.
— Първи въпрос… Истина ли е всичко, което си написала?
— Да, абсолютната истина.
— Но откъде си взела всички тези подробности?
— Както Хенри Банок, така и дъщеря му Бриони стриктно са си водели дневник. Предполагам, че Бриони е прихванала този навик от баща си. Имах достъп до всичките им дневници, а те съдържат подробно описание на живота им. Така че знам всичко и съм го написала, за да го научиш и ти.
— Но… как се сдоби със самите дневници?
— След смъртта на Бриони и Хенри жена му, Хейзъл, преровила щателно всичките им лични вещи. Подбрала всичко ценно и важно, в това число дневниците, и помолила Рони Бънтър да ги запечата в архива на „Бънтър & Теобалд“. Рони и аз ги разпечатахме. Когато ги четох, имах чувството, че говоря направо с поминалите се. За мен това изживяване беше повече от трогателно. — Хектор удивено поклати глава, но Джо продължи: — Разбира се, това не бе единственият ми източник на информация. Разполагах и с архива на тръста, а това означава всички писма и имейли на Хенри, включително кореспонденцията с всички бенефициенти.
— Карл Банок?
— Естествено… всъщност аз лично го познавам
Хектор изненадано отмести поглед от пътя.
— Как…? Кога…?
— Внимавай! — меко го сгълча тя. — Пред нас има автобус.
Той докосна спирачките и спря.
— Как се запознахте? — настоя да научи той.
— Той дойде в „Бънтър & Теобалд“, за да се опита да източи още малко пари. Бях с Рони като негова помощничка по време на срещата. Беше много учтив и убедителен, но Рони просто го отпрати.
— И тогава се видяхте за последен път, така ли?
— На следващия ден ми телефонира.
— И какво стана?
— Отказах да приема разговора и го прехвърлих на Рони.
Хектор се изсмя.
— Значи в описанията си за него си разполагала с вътрешна информация.
— Разполагах и с цял куп снимки, обхващащи периода от основното училище до наши дни. Знам точно размера на всяка сума, която е получил от тръста. Имам копия на цялата му кореспонденция, паметни бележки от всичките му срещи с попечителите, както и протоколите от процеса срещу него. А също и някои други документи.