Когато компютърът зареди, отвори пощата си в „Гугъл“. В горната част на входящите съобщения бе онова, което очакваше с голямо нетърпение:
Настя и аз пристигаме с подет на „Емирейтс" ЕК 005 в 18:00 часа по Гринуич този четвъртък на „Хийтроу" — Терминал 3.
Пади
Когато двайсет и четири часа по-късно двамата минаха през изхода за пристигащи, Хектор ги чакаше. Изсеченото като от камък лице на Пади беше загоряло и с цвят на какао. Лицето и голите ръце на Настя бяха придобили излъчващ сияние медно-златен тен. И двамата изглеждаха в добра физическа форма и много жизнени. Хектор ги прегърна. Телата им бяха твърди и гъвкави като тела на добре тренирани атлети, каквито всъщност си бяха.
— Ще отседнете при мен на номер 11 — уведоми ги Хектор.
— Надявах се да го кажеш — усмихна се Настя. — Прекрасно е от време на време да се отнасят с мен като с херцогиня.
— Ти не си херцогиня, Настя. Ти си царевна.
— Що за дивотии говориш непрекъснато, Хектор Крос? — направи тя неуспешен опит да се държи високомерно. Истината бе, че й допадаше да я нарича така. Целуна го по двете бузи.
Натовариха багажа си на рейнджроувъра. Пади избра предната седалка, а Настя седна отзад. Беше жена с източно възпитание и си знаеше мястото. Хектор потисна усмивката си при мисълта, че ако не пребива в момента някого до смърт, защото я е ядосал по някакъв начин, Настя е в състояние убедително да се прави на раболепна съпруга.
В колата Пади и Настя отново изказаха съболезнованията си и заявиха решимостта си да отмъстят за Хейзъл. Хектор им отговори неловко, като с мъка запазваше смелото си изражение. След това, за облекчение и на тримата, разговорът се прехвърли на по-неутрални и всекидневни теми. Не се бяха виждали от доста време, така че размениха новини за общите им приятели и познати, а Пади запозна Хектор с текущото състояние на компания „Кросбоу Секюрити“.
Трафикът по магистралата не бе натоварен и това позволи на Хектор да отдели почти цялото си внимание на важните проблеми.
— Значи имаш новини за мен, Пади? Добри или лоши?
— И добри, и лоши. Нека ти кажа първо добрите. Нази намери идеалния дом за твоята Катрин. Както ти пожела, това е целият най-горен етаж в един от новите крайбрежни комплекси на принц Мохамед в Абу Зара. Обслужва се от самостоятелен асансьор. На покрива има хеликоптерна площадка и плувен басейн. Има и предостатъчно място за разполагането на надеждна охрана. Можем да го направим непревземаем. Това е добрата новина.
— А лошата…? — повдигна вежда Хектор.
— Принцът иска сто и двайсет милиона долара за продажба в момента, заплатени при подписване на договора.
— Господи! — възкликна Хектор и Пади възмутено поклати глава.
— Господ няма пръст в тази сделка. Както знаеш, принцът не вярва в него.
— Би ли ни го дал под наем?
— Да, би го дал. Но не бих казал, че сделката става по-добра. Той иска петнайсет милиона годишно. И както сам казва, това е най-изгодното му предложение за неговите добри приятели.
Хектор трескаво се замисли.
— Е, хванал ни е за топките — въздъхна той накрая.
— Не и мен — обади се Настя.
— Оправи се с тази жена, Пади — изсумтя Хектор и отново потъна в мълчание, обмисляйки възможностите. Роналд Бънтър го бе уверил, че „Банок тръст“ ще поеме всички разходи за Катрин. В случая не ставаше дума за лукс, а за необходимост. Залогът бе безопасността на Катрин… може би физическото й оцеляване. Беше дошъл моментът да се провери доколко стои зад думите си старият Рони. Ако Бънтър откажеше, Хектор беше решен да плати сумата лично. Хейзъл му бе оставила предостатъчно „джобни“, за да го направи. Катрин трябваше да бъде прехвърлена на безопасно място и цената бе без значение. — Ще трябва да приемем условията. За една година би трябвало да сме решили проблема. Кога бихме могли да се преместим? — попита той Пади.
— Общо взето веднага. Мебелировката и обзавеждането са включени в цената. Нанасянето няма да е свързано с никакви неудобства. Разбира се, някои неща може да се пригодят по личен вкус, след като се уверим, че Катрин е в безопасност. Кога ще можеш да я прехвърлиш в Абу Зара?
— Колкото е възможно най-скоро — увери го Хектор.
— Всеки ден тук увеличава опасността експоненциално. Извинете ме за няколко минути. Трябва да говоря с един приятел. — Той погледна часовника си. В Остин, Тексас, сега бе четири часа по-рано.
Номерът на Роналд Бънтър бе в мобилния му телефон.
— Бънтър на телефона — извади го от мислите му характерният глас на възрастния човек.