— Казва се Аазим Муктар Типоо Тип. Напуснал Африка като двайсетгодишен младеж и дошъл в Лондон да учи ислямско право в Голямата джамия в Риджънтс Парк.
— И още ли е в Лондон? Знае ли баба му къде е? — настоя да разбере Хектор.
— Не, не знае. Всъщност тя знае много малко за нещата от по-ново време. Живее в някакъв свой измислен свят. Няма представа къде се намира самата тя, камо ли къде е внукът й. Аз обаче се обадих в джамията и разговарях с един от моллите там. Той добре познаваше Аазим Муктар, който междувременно станал важен духовник, дълбоко уважаван из целия Близък изток — човек с влияние и власт.
— Добре, къде можем да го намерим?
— На другата страна на залива, срещу Абу Зара. Сега той е един от висшите молли в джамията „Масджид ибн Бааз“. Изпратих Тарик да огледа наоколо. Това е причината толкова много да се забавя с информацията, която ми поиска. Тарик отишъл няколко пъти в джамията на молитва. Видял лично Аазим Муктар и го чул да проповядва. Джамията била претъпкана. Аазим Муктар има пълен контрол над съзнанието на поклонниците. Вярващите прииждали от целия Близък изток, за да го чуят. Дори Тарик бил силно впечатлен. По думите му Аазим Муктар бил въплъщение на светостта.
— Радвам се да го чуя. В такъв случай, след като приключа с него, Аазим Муктар ще бъде посрещнат добре от Аллах — мрачно заяви Хектор. — Лесно ли ще се доберем до него, Пади?
Пади обмисли въпроса и отговори със свой въпрос:
— Предполагам, че не разглеждаш възможността да използваме снайперист при излизането му от джамията?
— Правилно предполагаш — потвърди Хектор. — Искам да го гледам в очите и да проникна в душата му. Искам да знае кой съм и да научи за какво трябва да плати. Искам да му кажа за Хейзъл. И най-вече искам да види как черният ангел се спуска за него. Искам да умре бавно и да слушам писъците му.
Дори Пади бе потресен от силата на гнева му. Отново се замисли, преди да отговори:
— Не казвам, че е невъзможно, но отвличането му би създало някои проблеми. Хубавото е, че поне няма да скачаме с парашут в пустинна крепост, както ни се наложи, за да се доберем до дядо му. След една от молитвите Тарик го проследил с антуража му от джамията до заграден храмов комплекс на около километър разстояние. Не могъл да се доближи до сградата, без да привлече ненужно внимание върху себе си. Но казва, че става дума за голяма сграда, заобиколена от доста здрава стена. Трудно е да се приближиш незабелязано до мястото, защото се наблюдава от много хора. Порталът се охранява от въоръжени пазачи. По мое мнение няма да е толкова лесно, колкото би ми се искало при поставените от теб условия.
Хектор взе чашата си и се взря в нея, разклащайки златистата течност. Преди да каже нещо, телефонът на колана му иззвъня с музикалната тема от „Американски пай“.
— Извинявам се, но трябва да приема това обаждане — каза Хектор и вдигна апарата до ухото си. — Крос на телефона! Благодаря за обаждането ви, господин Бънтър. Имате ли новини за мен?
— Разговарях с колегите ми и всички сме единодушни, че осигуряването на безопасен дом за Катрин е обоснован разход за тръста, включително и цената на останалите мерки за сигурност. Нещо повече, в момента служебният „Боинг“ на тръста е в хангар в летището на Фарнсбъроу. Екипажът му е инструктиран да ви очаква в готовност за отлитане до Абу Зара. Явно колкото по-бързо се погрижим за нея, толкова по-добре.
— Много съм благодарен на вас и колегите ви в тръста, господин Бънтър.
— Не можем да постъпим по друг начин, господин Крос. Моля ви, не се колебайте да ми се обадите и за всичко друго, от което Катрин може да се нуждае. Всичко хубаво, сър.
Хектор върна телефона в калъфа на колана си.
— Бънтър се оказа много свестен — коментира той и погледна Пади. — Благодаря ти, Пади. Ти ми даде много храна за размисъл. — Погледна часовника си и допълни: — Но в този момент съм гладен. Нека минем в трапезарията и видим какво ни е приготвил готвачът.
***
Първото ястие бяха печени миди „Фин де клер“, поднесени в една от черупките с прелестен сос „Холандес“, загатнато подлютен с „Табаско“, и придружени от леденостудено „Шабли". Хектор беше изсипал съдържанието на първата мида в устата си и въртеше очи от удоволствие, когато неговият айфон иззвъня.
— Кой, по дяволите, може да звъни в момент като този? — изруга с пълна уста и погледна осветения екран на телефона си. — Моят лесничей в „Брандън Хол“. Не искам да говоря по средата на вечерята си. Извинете ме… но ще трябва да изключа проклетия апарат.
— Нет, Хектор — спря го Настя. — Това не е много разумно точно сега.