Хектор се досети какво иска да му каже и се поколеба. Беше се научил да се съобразява със съветите на Настя, която притежаваше много силни инстинкти. Затова вдигна телефона до ухото си.
— Пол, за каквото и да става дума, казвай го бързо. Седнали сме да вечеряме.
Пол Стоу извика толкова силно, че всички край масата го чуха ясно:
— Сър, къщата гори. Поне четирима от хората ни са сред пламъците, а от пожарната казаха, че ще могат да дойдат след не по-малко от час.
— Господи, Пол…! Какво причини пожара?
— Запалителни гранати, сър. — Пол беше стар войник. — Мога да разпозная и насън миризмата на горящ бял фосфор. Хвърлиха две, една след друга. Чух експлозиите и в следващата секунда сградата пламна като лагерен огън.
— Коя част от къщата удариха? — осведоми се Хектор.
— Крилото със спалните. Изглежда, една от гранатите е разбила прозорците на кабинета ви под господарската спалня, а другата е проникнала през прозореца на библиотеката под новото детско крило.
Хектор бързо осмисли тази информация. Нападателите изглеждаха запознати с плана на къщата. Бяха направили много конкретна атака. Хектор образно си представи какви биха могли да бъдат последиците, ако той и Катрин бяха останали да спят в Брандън хол тази нощ. Термитът в запалителните гранати гори при 2200 °C. Може да разтопи стомана почти моментално.
— Успял ли е някой да види нападателите? Имаш ли някаква представа кои са те?
— Две отрепки са проникнали в имението късно тази вечер, вероятно около залез. — Гласът на Пол буквално звънтеше от обхваналото го възмущение.
— Откъде си сигурен, че е така, Пол?
— Намерих колата им, нова „Воксхол Зафира“, бяха я скрили от другата страна на преградната ни стена, при Корнър Стоун Драйв. Бях тръгнал да се прибирам, когато видях нещо, което го нямаше там вчера — купчина зелени клони. Понеже ме предупредихте да си отваряме очите на четири, отидох да погледна и намерих под клоните колата. Оттам тръгнах по следите на двамата бандити и видях къде са се прехвърлили през оградата. Отне ми почти половин час да се върна в къщата, защото трябваше да заобиколя и да мина по каменния мост, за да прекося реката. Вече се бе стъмнило и пресичах долната морава, когато чух експлозиите на гранатите и видях пламъците. Нямаше никакъв смисъл да продължавам да ги следя, защото вече бе прекалено тъмно. А и първата ми грижа беше да спася хората, които не можеха да излязат от къщата. Няма никакво съмнение, че онези бандити веднага са се върнали при колата. Само че тя нямаше как да запали, нали така? Погрижих се за това.
— Какво направи? — поиска да разбере Хектор.
— Ами, носех със себе си комбинирания си нож. Така че първата ми работа, след като открих колата, бе да извадя свещите и да ги хвърля в реката. Сега единственият начин тези хора да отидат някъде е да го сторят пеша.
— Какво правиш в момента, Пол?
— Опитвам се да спася някого от нещастниците, пленени от пожара. Но… май няма голяма надежда. Пламъците бушуват с такава сила, че не мога дори да се приближа. На всичко отгоре целият покрив започва да поддава.
— Постъпил си правилно, Пол. Идвам, за да ти помогна. По това време едва ли ще има голямо движение по пътищата и сигурно ще съм при теб след по-малко от два часа. — Той прекъсна връзката и погледна Пади.
— Отново е Звяра — изтъкна Пади. — Няма никакво съмнение. Прочели са вестниците, знаят за Катрин и си мислят, че е в „Брандън Хол“. Тя е тяхната цел. — Помълча и добави: — И ти, Хектор.
— Преоблечете се и да тръгваме — каза Хектор.
Зарязаха мидите и оставиха виното недокоснато. Изтичаха нагоре по стълбището до спалните си. Няколко минути по-късно тримата отново се събраха на стълбището, преоблечени в дрехи за работа на открито. Хектор носеше шилела — ирландска бойна тояга, изработена от дървото на трънка. Хвърли я на задната седалка, когато слязоха при роувъра в подземния гараж.
Магистралата беше почти празна и след бързо шофиране пристигнаха в Уинчестър за час и двайсет минути. След като преминаха през града, Хектор се обади отново на Пол Стоу.
— Кажи какво става. Пол?
— Пожарната пристигна преди около половин час. Овладяха пожара, само че вече почти не остана какво да гори. Намериха две тела, но не можем да ги разпознаем, толкова лошо са изгорели.
— Бедните! Остави пожарникарите да си довършат работата. Трябва да се опитаме да заловим мръсниците, които са хвърлили гранатите. Ако се опитват да се измъкнат, трябва да са още на пътя. Ние пристигаме откъм Уинчестър. Ще претърсим шосето до „Брандън Хол“. Но те може да не са тръгнали насам. Може да са избрали да отидат на юг, през Саутхемптън. Вземи един от лендроувърите и огледай онази част от пътя. Вземи със себе си двама от твоите помощници и на всяка цена се въоръжете с ловджийски пушки. Не забравяй, че копелетата няма да се спрат пред нищо. — Хектор прекъсна връзката и каза през рамо на Настя, която седеше на задната седалка: — В багажното отделение зад теб има прожектор. Извади го и го включи в контакта за запалка до пепелника между седалките. Отвори шибидаха над главата ти. Ако стъпиш на седалката, дори нисичка като теб ще може да си подаде главата и раменете през отвора. Искам да осветяваме и двете страни на пътя. Оттук до отбивката за „Брандън Хол“ е доста открито, но те могат да се скрият между дърветата, когато ни видят да се задаваме към тях.