— Веднага! — настоя Хектор.
— Добре… добре! По-леко бе, човек! — измърмори младият мъж, движейки с мъка подутия си език, който запълваше цялата му уста. Без повече бавене той протегна ръката си към Настя, която се бе навела през масата към него. Тя надяна около отеклата му китка примката на кабела и я затегна.
— Мамка му, пич! — захленчи той. — Да ме убиеш ли искаш?
— Нека ти разясня няколко неща, другарю — каза му тя. — Първо, никак не ми допада да ми говориш мръснишки. Второ, не съм „пич“. Трето, да, нямаш представа колко бих искала да те убия — само ми дай повод и ще се увериш.
Вторият пленник проследи случилото се с партньора му и с готовност се подчини, подавайки без оплаквания ранената си ръка на Пади, който стоеше от другата страна на масата. Пади нахлузи примката на кабела връз китката му.
Хектор отиде зад двамата затворници и рязко свали качулките им, оставяйки главите им голи. Заобиколи масата и застана между Пади и Настя. После остана задълго вгледан в лицата им.
Бяха бели, и двамата около трийсетте. Беше очаквал да са чернокожи или поне силно мургави, защото убийците на Хейзъл бяха с такъв цвят на кожата.
„Цветът не означава нищо — напомни си той. — Някои от най-лошите, които познавам, са бели, а някои от най-свестните са черни.“
Огледа заловения от Настя. Беше с едро телосложение, с тъмна, невчесана коса, плоски славянски черти, жълти пъпки и ярки белези от акне по бузата и брадичката. От болката се потеше обилно. Не можеше да свали поглед от Настя, която държеше другия край на неговия кабел. Тя го гледаше със студен поглед.
Вторият бе като върлина и с нездрав цвят на кожата. Пясъчнорусата му коса започваше да изтънява. Очите му бяха червеникавокафяви, а зъбите — криви и безцветни. Хектор усещаше дъха му през масата.
— Добре, господа. Моля ви сега да внимавате. Казвам се Хектор Крос. Аз съм онзи, когото се опитахте да изгорите. Дъщеря ми се казва Катрин. Тя е още бебе. Опитахте се да убиете и нея. Трябва да ви е ясно, че не изпитвам добри чувства към вас. — Замълча, за да ги остави да обмислят думите му, и продължи: — Независимо дали ви харесва или не, ще трябва да отговорите на няколко въпроса. Ако отговорите откровено, ще получите десет кафяви точки. Увъртате ли, ще спечелите извиване на контузената ви ръка — и той се усмихна на онзи с белезите от акне: — Надявам се да ти е ясно какво означава „увъртам“, хубавецо?
— Лъжа — измърмори мъжът. Тънка струйка кръв течеше от ъгълчето на устата му. Той я облиза. Езикът му бе със следи от дълбоко захапване, подут и започваше да посинява.
— Правилно. Да започваме ли играта в такъв случай? — Изчака, но не получи отговор. Взе във всяка от ръцете си двата края на кабелите от Пади и Настя. — Първият въпрос е към теб — и той погледна онзи с кривите зъби. — Знаеш ли на какво вони дъхът ти?
— Не вони.
— Грешен отговор — осведоми го Хектор и рязко дръпна неговия кабел. Натрошените кости в лакътя изтракаха като зарове и мъжът изпищя. Задърпа се диво, за да се освободи. След малко се отпусна, задъхан и хлипащ. Хектор тихо повтори въпроса:
— Нека изясним: вони ли, или не?
— Да! Даа…! Вони…
— Отлично. Ще те наричам Петнистия, защото дъхът ти ми напомня за този на петнистия леопард. — После се обърна към другия. — Знаеш ли, че имаш пъпки?
— Да. Хубаво де… Имам няколко пъпки.
— По-скоро доста. Както и да е, това е новото ти име: Пъпчивия. Кажи ми сега, Пъпко… Откъде се снабдихте със запалителните гранати? — Тъмните очи на пленника се изместиха. Хектор повдигна лявата си ръка, с която държеше неговия кабел. — Бързо! — предупреди той.
— Даде ми ги чернилката.
— Интересен отговор, макар да наранява леко чувството ми за политическа коректност — усмихна се Хектор, ала усмивката по-скоро приличаше на озъбване. — Нека отсега нататък наричаме доставчика на гранатите „Достоен африкански гражданин“ или за по-кратко ДАГ.
— Все ми е едно — сви рамене Пъпчивия и изкриви лице заради болката, която движението му причини.
— И как се казва нашият ДАГ?
— Не знам.
— Внимавай! — предупреди Хектор и му показа края на кабела.
— Кълна се в гроба на майка ми. Не му знам името. Не съм го питал и не ми го е казвал.
— Как се срещнахте?
— Един човек, за когото работех някога, му е дал моето име.
— И каква точно работа си вършел преди? „Мокра“?
— Да… пречукахме един старец, който дължал пари, но не ги връщал. Като урок за другите…
— Как се казваше старецът и къде го направихте?
— Казваше се Чарли Бийн, мисля, но не си спомням адреса му… беше някъде из Кройдън. — Той изви глава, за да погледне партньора си: — Къде беше, Бонзо?