Става, реши той. Арабският му бе гладък и разговорен. Вроденият му усет за арабско поведение и маниери бе безупречен. Спокойно можеше да мине за кореняк мюсюлманин както във всекидневното общуване, така и в извършването на традиционните религиозни ритуали.
Слезе с частния асансьор до подземния гараж. Една от колите, паркирани на втория ред, беше малка, леко чукната и изглеждаше неподдържана. Но в случая ставаше дума за заблуда — Хектор й бе сложил затъмнени стъкла, окачване като за рали, а мощният й нов двигател беше в състояние да изненада със скоростта, която можеше да развие. Използваше я в специални случаи, като настоящия, когато не искаше да привлича внимание към себе си. Наричаше я моята Q— кола, като Q— кoрабите, които Кралската флота бе използвала по време на Втората световна война, за да примамва нацистките подводници да се приближат в обсег.
Хектор завъртя ключа на запалването и остана няколко секунди заслушан в дълбокото ръмжане на двигателя, след това подкара по рампата през плъзгащите се на колелца врати, за да изскочи на улицата. Беше петък, затова, макар да бе още рано, трафикът бе натоварен и сякаш обезумял. Петък бе също денят, в който всички мюсюлмани имат свещения дълг да се помолят. Намери място за паркиране на Риджънтс Парк, на няколкостотин метра от Голямата джамия. Слезе от колата и се оправи към нея. Вля се в потока правоверни, забързани в същата посока. Всички бяха облечени в традиционно облекло. Хектор бе един от множеството, когато навлезе в района на джамията. Това не бе първото му посещение, така че знаеше кое къде се намира. Първо се присъедини към останалите, за да седне на дългата циментова пейка, с лице към редицата кранове на умивалниците. Изми си ръцете и краката, като завърши с лицето. Изплакна устата си.
Беше подранил значително, и въпреки това определената за целта площ на молитвената зала, така наречения масджид, беше претъпкана с редици от облечени в бяло хора. Но в задната част все още се намираха свободни места. Коленичи върху молитвените килимчета, почти опирайки рамене в съседите си от двете страни.
Молитвите започнаха и Хектор се отпусна в приспивната последователност от просвания и отговори на призиви. Хектор не беше атеист — бе докосвал смъртта твърде много пъти, за да знае колко мимолетен и маловажен в действителност е животът. Вярваше дълбоко, че зад удивително сложния механизъм на вселената трябва да има някаква движеща сила, скрита в безкрайността. В този смисъл беше вярващ, но не беше отдаден на една-единствена религия. Искаше да се чувства свободен да избира най-доброто от доктрините на всяка, която му се стори привлекателна, и да я адаптира към собствения си особен поглед към Бог и Вселената. За него и християнството, и ислямът бяха обковани с безценните диаманти на красота и истина. И много от тях съвпадаха. Затова ценеше и двете религии в еднаква степен. Така че сега се молеше напълно искрено и в един момент се усети, че се моли за Хейзъл, където и да бе попаднала тя. Почувства се съживен, когато молитвите свършиха.
Излезе от общата площадка и тръгна, без да бърза, покрай обособените помещения. Мина покрай няколко клетки, в които моллите на храма чакаха да бъдат посетени от богомолците, нуждаещи се от духовно напътствие и съвет. Откри онзи, когото търсеше, към края на втората колонада — човек с бяла брада, чиито потънали сред фини бръчици очи имаха ясен и проницателен поглед. Той излъчваше някакво усещане за неизменност, сякаш не бе помръдвал от това място много дълго време. Хектор влезе в клетката и се поклони.
— Мир на теб!
— И на теб мир!
След като размениха поздрави, моллата посочи килимчето пред ниската масичка, на която лежеше видимо често прелиствано копие на Корана заедно с други религиозни текстове и коментари. Хектор седна с кръстосани крака пред него и двамата побъбриха неофициално известно време. Моллата разпозна акцента му почти веднага:
— Ти си от Източна Африка, предполагам от Сомалия?
Хектор разтвори ръце в знак на потвърждение.
Арабският му беше оформен под влияние на Тарик Хакам, който произхождаше от Пунтленд, и Хектор бе прихванал акцента си от него.
— Толкова ли е очевидно, шейх? — използва уважителното обръщение той. — Живял съм в тази страна дълги години.
Моллата кимна, показвайки, че това му е било известно.
— С какво мога да ти помогна, синко?
— Татко, възнамерявам скоро да извърша поклонничество до Мека, иншалла!
— Машалла! Така да бъде — прошепна старецът.